Sharanagati

Collected words from talks of Swami Tirtha




Ajamila

Въпрос на Маха Вишну: Има история за един човек, който не извършвал никаква духовна практика, но синът му бил наречен с едно от имената на Бога и когато този човек умирал, той извикал сина си по име и затова достигнал духовния свят. Същевременно нашите учители ни казват, че ние трябва да мантруваме по шестнадесет кръга всеки ден в продължение на цял живот и това може да не е достатъчно, за да се достигне духовната сфера, някои дори казват, че са нужни най-малко три живота. Как да съвместим това? Звучи доста противоречиво.

Тиртха Махарадж: Оригиналната история е малко по-различна, защото този човек бил пака-брамин, първокласен брамин, в началото. Ала по-късно, заради лошото общуване, почти изгубил добродетелите си. Все пак нещичко успял да съхрани, а именно че нарекъл сина си на Бога. В края на живота си, от бащина обич, той извикал името на сина си: “На-ра-я-на!” и трябвало да напусне тялото си. А знаете, когато напускаш тялото, срещаш определени същества. В зависимост от тенденцията на живота си срещаш или светли, или тъмни същества. Той бил извършил всички видове грехове – големи, още по-големи и най-големи. Така че с тези три свои дейности, призовал три тъмни същества, трима тъмни пратеници. Те дошли да го завлекат на подобаващото за грешниците място. Обаче последната му дума била “На-ра-я-на”, това са четири срички. С тези четири срички той призовал четирима светли пратеници. А четирима е повече от трима. И така, те започнали да се пазарят за душата на човечеца. Тъмните пратеници казали: “Той е наш! Погледнете живота му, той е извършил всички грехове, изгубил е всички добродетели, така че трябва да дойде с нас.” Но светлите пратеници възроптали: “Защо сте дошли, защо влизате тук? Тук нямате работа. Този човек е чист.” “Чист? Как така чист? Та той живее с проститутка, ограби баща си и майка си и извърши всички възможни глупости.” “Не, той произнесе името на Бога.” В крайна сметка не могли да отсъдят дали да го водят надолу или нагоре. Затова решили: “Добре, нека му дадем още един шанс.” Така че той не умрял тогава, а се съживил, така да се каже. Виждате, възвърнал нормалното състоянието на съзнание си. Дори смъртта можете да покорите със святото име! И всички грешки, които можете да си въобразите, можете да поправите чрез святото име.

Смъртта е доста интензивен момент. Тогава ще се изправим пред реалността, в това няма съмнение. Защо да чакаме до мига на смъртта? Ако можем да възвърнем нормалното състояние на ума си сега, мантрувайки сега, докато живеем, защо да чакаме до последния момент? А започнете ли веднъж и добиете ли по-висшия вкус, не можете да го изоставите. За един живот, за три живота, завинаги – няма значение.

Веднъж някой ми зададе въпрос, на който не можах да отговоря. Затова се обърнах с този въпрос към по-висш авторитет. Казах: „Махарадж, имам въпрос. Някой ми каза, че святото име е станало горчиво на устните му.” И той даде много лаконичен отговор. Каза: “Това не е било святото име.” Така че можете да прецените – ако малко нагарча, това все още не е святото име. Ако е шум, възможно е да е святото име, но не хармонично настроено. Обаче ако е святото име, ще доведе до чудни ефекти и резултати.

Точно както в живота на Чайтаня Махапрабху. Той бил, така да се каже, доста чувствителен. И Неговият личен помощник, Говинда, се грижел за Него. Винаги се стараел да Го успокоява. Винаги Му казвал: „О, мой скъпи Господи, не плачи.” Винаги, когато Махапрабху заплачел, той му казвал: “Не плачи.” И това имало голям ефект, Махапрабху спирал да плаче. Защото Той обича да удовлетворява преданите си. Ако Го помолите: „Не плачи!” Той няма да плаче. Обаче и по времето на Махапрабху водели обществен живот. Както тук разбирам, че се срещате с хора, излизате на вечеря, общувате. Така мнозина посещавали Махапрабху, например Рамананда Рая, Сварупа Дамодара, госвамите, други велики предани. Те също били толкова чувствителни, че усещали емоционалното състояние на Махапрабху. Било достатъчно да цитират няколко стиха от „Шримад Бхагаватам”, за да разстроят Махапрабху. И Той започвал да плаче. Преданите, които Му идвали на гости, Му напомняли за лила и Той незабавно губел присъствие на духа. Тогава Говинда се натъжавал: “Аз се опитвам да Го успокоя, а те идват и Го разстройват! На какво прилича това!? Те са против мен. Ама че гости, Боже мой!” Така че Махапрабху се стремял да удовлетвори всички бхакти. Ако някой Му казва: „Плачи!” Той плаче. Друг Му казва: „Не плачи!” Той не плаче. Бъдете деликатни като Него.

 



Leave a Reply