Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 08.05.2017 сутрин, Рила)

 (продължава от предишния петък)

 „Умът на бащата брамин винаги бил изпълнен с обич към сина му Джада Бхарата (Бхарата Махарадж). Затова той постоянно бил с момчето. Тъй като Джада Бхарата бил непригоден за грихастха-ашрама, той просто изпълнявал докрай пречистващите процеси на брахмачария-ашрама. Въпреки че Джада Бхарата не искал да последва напътствията на баща си, при все това браминът го наставлявал как да поддържа чистота, как да се мие и къпе, понеже считал, че синът трябва да бъде съветван от бащата. Джада Бхарата се държал пред баща си като глупак, въпреки че баща му съвсем правилно го напътствал във ведическото знание. Той постъпвал така, за да проумее баща му, че е непригоден за наставления и да се откаже да го поучава по-нататък. Държал се по напълно противоположен начин. Макар да му се казвало да си мие ръцете след като е ходил по нужда, той ги миел преди това. Все пак баща му настоявал да му дава ведически съвети през пролетта и лятото. Стараел се да го научи на Гаятри мантрата, както на омкара и вяхрити, ала дори след четири месеца не успял да го научи. Бащата на Джада Бхарата смятал сина си за свое сърце и душа, и затова бил много привързан към него. Считал, че е мъдро да образова подобаващо сина си, и вглъбен в това безуспешно усилие, се стремял да го научи на правилата и предписанията на брахмачария – включително и съблюдаването на ведически обети, чистота, изучаване на Ведите, предписани методи, служене на духовния учител и методът за поднасяне на огнени жертвоприношения. Той всячески се стараел да обучи сина си във всичко това, ала всичките му усилия се проваляли. В сърцето си се надявал, че синът му ще стане образован учен, но всичките му опити пропадали. Както всеки друг, този брамин бил привързан към дома си и бил забравил, че един ден ще умре. Смъртта, обаче, не била забравила. Когато ударил часът, тя дошла и го отнесла.”[1]

Това е от една страна малко смешна, от друга страна малко тъжна история – бащата се опитва да обучава лишения от качества син. Синът не желае да приема никакви наставления. На други места в „Бхагаватам” се казва, че учителят, бащата, царят, гуру или който и да е висшестоящ, трябва да продължава да дава напътствия и да обучава, дори да липсва готовност за приемане. Мисля, че този баща брамин правел именно това. Той опитвал, и опитвал, и опитвал колкото му било по силите. Както разбрахме, той бил разумен и знаещ; естествено разбирал, че със сина му няма да се получи. Така че понякога чрез интелигентността си се проваляме, но бащата не се отказвал заради чувствата си. С интелекта, с мислите си може да усещате, че това е крайният предел – достигнали сте границите си и не можете да минете и стъпка по-нататък. Но тогава се включва резервната енергия. Този емоционален заряд може да надрасне ограниченията.

„Тогава по-младата съпруга на брамина, след като поверила двете си деца близнаци – момчето и момичето – на по-възрастната съпруга, заминала за Патилока, умирайки доброволно заедно със съпруга си.”[2] „Щом ти тръгваш, и аз тръгвам. Не искам да остана тук. Ще дойда с теб” – това се нарича посветеност.

„След като бащата умрял, деветимата полу-братя на Джада Бхарата, които го считали за безмозъчен глупец, прекратили бащиното усилие да даде на Джада Бхарата пълно образование. Братята на Джада Бхарата били изучили трите Веди – Риг Веда, Сама Веда и Яджур Веда – които силно окуражават плодоносните дейности. Деветимата братя не били ни най-малко духовно просветлени по отношение на преданото служене на Бога. Затова били неспособни да проумеят възвишената позиция на Джада Бхарата. Деградиралите хора в действителност не са по-добри от животни. Единствената разлика е, че животните имат по четири крака, а такива люде имат по два. Тези двукраки, подобни на животни хора наричали Джада Бхарата луд, тъп и глухоням. Отнасяли се лошо към него, а Джада Бхарата се държал пред тях като безумец – глух, сляп и невменяем. Не роптаел, нито се опитвал да ги убеди, че не е така. Ако другите искали от него да направи нещо, той постъпвал съобразно желанията им. С каквато храна успявал да се сдобие чрез просия, каквото смогвал да заработи, каквото и да идвало от само себе си — било то малко по количество, апетитно, баято или безвкусно — той го приемал и се хранел. Никога не ядял нищо за сетивно наслаждение, тъй като вече се бил избавил от телесните концепции, които карат човека да приема храната за вкусна или безвкусна. Той напълно бил потопен в трансценденталното съзнание на преданото служене, и затова бил недосегаем за двойственостите, възникващи от телесното схващане. В действителност тялото му било силно като на бик, и крайниците му били много мускулести. Той нехаел дали е зима или лято, дали е студено или вали, и никога не покривал тялото си. Лежал на голата земя и никога не помазвал снагата си с ароматни масла, нито се къпел. Понеже тялото му било мръсно, духовното му сияние и знание били покрити, точно както великолепието на някой скъпоценен камък е покрито със смет. Носел само една нечиста набедрена препаска и своя свещен шнур, който бил почернял. Разбирайки, че е роден в браминско семейство, людете го наричали с прозвища като брахма-бандху. Така, оскърбяван и пренебрегван от материалистично настроените хора, той се скитал тук и там.”[3]

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.9.4-6

[2] „Шримад Бхагаватам” 5.9.7

[3] „Шримад Бхагаватам” 5.9.8-10