Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 08.05.2017 сутрин, Рила)

(продължава от предишния петък)

И накрая Шукадева Госвами казва на Махараджа Парикшит: „О, Вишнудатта, тези, които вече знаят, че душата е различна от тялото, които са освободени от непреодолимия възел в сърцето, които са всякога заети с дейности за благото на всички същества и никога не си и помислят да наранят някого, са винаги закриляни от Всевишния, който носи диск и действа като върховното време, убивайки демоните и защитавайки Своите предани. Преданите винаги се прислоняват в лотосовите нозе на Бога. Затова по всяко време, дори и заплашени от обезглавяване, те остават необезпокоени. За тях това не е никак чудно.”[1]

И така, мисля, че прочетохме много поучителна история. Моля ви, вземете от нея всички заключения. Никога не забравяйте за обожанието, това е най-важното. Обожанието на Бога винаги трябва да продължава, независимо от възходите и паденията в живота ни.

Въпрос на Кришна Прия: Това, което разбрах е, че Бхарата Махарадж е имал много устойчиво съзнание и преданост. И в крайна сметка е бил спасен от несгодите. Но какво се случва с някой, който няма такава стхайи-бхава? И от какво зависи тази стхайи-бхава, устойчивото съзнание?

Свами Тиртха: От добър късмет. Наистина е така. Разбира се „добър късмет” в божествен смисъл означава да сме постигнали милост. Виждал съм бхакти, които са били много близо до учителя си. Много фокусирани, изпълнени с раса, много навътре в нещата. Други бхакти пък са имали голяма свобода, правели са каквото сами считат за уместно като духовно служене… И едните, и другите се проваляха. Знам, че трябва да съм по-позитивен. Обаче е истина, така се случва. Животът понякога е горчив и негативен, затова не мога да съм все позитивен. И едните, и другите се проваляха. Тогава проумях: успехът не зависи от това дали си прекалено близо до учителя си и му смучеш кръвта или пък си прекалено далеч от него и може да правиш каквото си щеш; не това помага. Дали си напълно вглъбен в раса-практиките или винаги се опитваш да изнамираш нови начини и представяш према-бхакти на хеви метал сцена, или каквото и да е – не това помага! Нещо друго помага. Но какво? Какво? Ако божественото око бди над нас. Ом тад вишнох парамам падам сада пашянти сурая дивива чакшурататам[2] – ако божественото око ни наблюдава. Ако по някакъв начин не ни оставя да се изплъзнем от взора Му. Това наричам голям късмет. Не външната форма, не формалностите ще ни спасят. А нещо истинско. Нещо отвъд.

Но обичайно стхайи-бхава идва след известни несгоди. Защото в началото може да си мислите: „О, имам толкова много, постигнал съм толкова много!” И божествената милост трябва да ви помогне да разберете колко малко сте постигнали. Когато започнете да губите всичките си духовни илюзии, тогава ако нещичко остане като сърцевина, значи сте щастливци. От тази мъничка точка можете да започнете наново, вече по по-реалистичен начин. Не носейки се из фантазиите си, а по-дълбоко вкоренени в духовната реалност.

Знам, че това горчи. Когато за първи път разбрах че един бхакта е изоставил духовните си практики, бях потресен и казах: „Това просто не е възможно!” Ала след това срещнах други, отказали се от престижните си позиции в духовния живот, отстъпили крачка назад, обаче станали такива добри и мили хора. Преди това са били надути, а сега са станали истински човешки същества, изпълнени с истинска духовна същина. Тогава кое е по-добре – да заемаш надменна позиция или да си простосърдечен слуга на Бога? Ако нещо е истинско, не можете да го изгубите. Ако сте изгубили нещо – съжалявам, то не е било истинско. Една илюзия по-малко. И зная, че горчи, защото си мислите, че илюзията ви е истинска; обаче тя не е. Затова по-добре да минем стъпка по-близо до божествената истина, до висшата истина, дори и да горчи. Нека горчи толкова, та чак да е сладко. Това е промяната. Промяната! Изведнъж вашата вяра става осъзната. Това е мигът на истината – когато виждате реалността, а не своите фантазии.

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.9.20

[2] Риг Веда 1.22.20