Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 07.01.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

 Знаете, не е лесно с учителите. Защото те са твърде силни, а ние сме твърде слаби. Ще ви разкажа една история от нашата традиция. В Навадвип – това е едно много свято място в Бенгал, на брега на Ганг, близо до океана – живеел много прославен аскетичен светец. Името му било Гоура Кишора. Той принадлежал към ордена бабаджи; бабаджите са много отречени люде. Те на практика не отдават никакво внимание на външните формалности, живеят единствено за своя бхаджан – вътрешната си медитация. Този човек бил изключително сериозен. Толкова бил посветен на повтаряне на светите имена на Бога – Харе Кришна махамантра – че когато усещал: „Тя не идва на устните ми,” бил готов да скочи в Ганг да се удави. От това можем да разберем, че духовната практика всъщност не зависи от нас; нуждаем се от благословии, за да имаме успех в духовния живот. И така, Гоура Кишора бил в такова много отречено настроение.

Той имал добър приятел, Бхактивинод Тхакур; веднъж, в една бурна нощ, някой потропал на вратата на Бхактивинод. Той излязъл и видял пред вратата да стои неговият приятел бабаджи, който просто попитал: „Бхактивинод, имаш ли картофи вкъщи?” Бхактивинод се изненадал, сетне казал: Да, може би има.” Потърсил и намерил два картофа. Той ги взел и си тръгнал без дума да каже в бурята и нощта. Бхактивинод леко се озадачил. Помислил си: „Какво ще прави той с тези два картофа? Посред бурята, нощем?!” Нямал идея. Ала сетне започнал да вниква повече в историята. Накрая се вгледал в себе си и си рекъл: „О, Бабаджи Махарадж беше толкова милостив към мен! Явно съм бил развил привързаност към тези два картофа. Той дойде, за да прекъсне моята привързаност!”

И така, Гоура Кишора дас Бабаджи бил доста противоречива личност. Както споменах, обикновено от бабаджите се очаква да водят много простичък и аскетичен живот. Обичайно те имат само по една набедрена препаска. Обаче един ден той се появил в първокласно копринено дхоти, много елегантно. Най-некачественото дхоти се прави от юта, малко по-добро се прави от памук, още по-добро – от по-качествен памук, но най-доброто е от коприна – което е абсолютно забранено за аскетите. А пък той дошъл с такива елегантни, блестящи дрехи. Много неочаквано, много необичайно! Бхактивинод попитал: „Бабаджи Махарадж, какво е това?” А той казал: „Ами виж, толкова много негодници се обличат в хубави дрехи, затова си рекох: защо и аз да не си сложа такива.”

Но основно той живеел скрит живот. Знаете, ако си известен с това, че си велик светец, хората ще идват при теб за съвет. А той не обичал много да го притесняват. Затова решил: „Ще се скрия под една обърната наопаки лодка на брега на Ганг.” Обаче ако вече си прославен като отречен аскет и хората разберат, че си нямаш жилище, а се криеш под лодка, това само още повече ще добави към славата ти. Така че можеш да очакваш да те притесняват още повече посетители. Тогава той измислил добър начин да пропъди всякакви посетители; решил: „Ще взема да разхвърлям рибешки кости наоколо. Така хората ще си помислят, че се преструвам на аскет, а пък ям риба, и няма да идват вече при мен.”

Така че той се опитвал да скрие силата си. Понякога с по-голям, друг път с по-малък успех. Но имало един младеж, от чиято прозорливост не можал да се скрие. Това бил Бимал Прасад дас. Той бил син на Бхактивинод Тхакур – приятеля на Бабаджи Махарадж. Бил много образован, а също и много отречен. Бил заключил: „Каквото можах, вече го изучих. Чувствам, че сега се нуждая от учител.” И се обърнал към Бабаджи Махарадж за подслон. Как мислите, какво му отвърнал той? „Забрави! Не приемам ученици.” Опитвал се да се отърве от този младеж, но той бил много настоятелен: „Моля те, дари ми милостта си! Искам да стана твой ученик, искам да стана твой последовател!” Бабаджи Махарадж се замислил: „Как да се отърва от него?” Казал му: „Ще питам Махапрабху какво да направя. Ела пак утре.” Младежът бил изпълнен с очакване. Дошъл на следното утро и попитал: „Бабаджи Махарадж, пита ли Махапрабху?” А той рекъл: „Забравих да Го питам!” Накрая младежът избухнал в сълзи и казал: „Махапрабху дойде да донесе върховната безусловна милост, обаче изглежда аз съм изключен от тази милост.” Ала именно това бил победният миг на бъдещия ученик. Когато бъдещият учител видял колко е решителен, казал му: „Добре, иди се окъпи в Ганг и ела.” И тогава го приел като единствения си ученик. Единствения. Но този единствен обърнал тридесет хиляди към вярата на Махапрабху.

Така че не е необходимо да събирате ученици. Това е малък съвет към вас, когато станете гуру. Не е необходимо да събирате ученици. Вземете само един. Един е достатъчен. Един е достатъчен.