Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 02.10.2017 вечер, София)

Днес ще продължим да четем от сборника с есета на Шрила Шридхара Махарадж[1]. Много пъти обсъждаме една тема – темата за гуру. Предложението ми е днес да поговорим по друга тема – ученикът.

„Неподправена чистота. Въпрос: Махарадж, какво означава верността за истинския ученик? Шрила Шридхара Махарадж: Верността е преданост към каузата, заради която сме дошли. Това е относителен термин; верността в абсолютен смисъл е неизменното придържане към Кришна съзнание. Може да има и относителна вярност, например когато някой искрено преследва интереса си в даден план. Обаче такава искреност не е пълна. Ние считаме искреността за пълна единствено, когато човек приеме съзнанието за Бога като Кришна. Другите форми на вярност са до една относителни. Никое знание, отделено от Кришна, не е вярно. В Кришна съзнание също не бива да си мислим, че просто заради началния си досег с него сме придобили всичко. Когато достигнем до чистото разбиране, мъглявите концепции ще изчезнат. Има различни степени на реализация в чистото Кришна съзнание, и в степента на неговото пробуждане ставаме все по- и по-верни.”

Мисля, че това е добра тема – верността. Защото това е начинът, по който един ученик може да изрази своята благодарност към учителя си – като му е верен. Разбира се, това има множество различни аспекти. Тук е казано: „Верността е нашето придържане към истината. Истината, която сме осъзнали – тази истина е в Кришна съзнание. Тя не е нещо ограничено, което човек може да хване в дланта си и да го глътне. Тя е безгранична по характер. Съществува градация, съществува простор за напредък в Кришна съзнание. Ще наречем някого верен заради собствения му искрен напредък, а не заради придържането му към формалната концепция. Вясо ветти на ветти ва[2] – и такива силни думи има: „Вяса може да знае, а може и да не знае”. Въпреки че Вяса е архетипът за гуру, той може да знае истината, може и да не я знае. Макар да очакваме от по-висшестоящия да знае истината. Но всички права са запазени. Защото бхакти е безгранична. При все това е възможно да се долови нейната чистота в неподправената ѝ форма и ачариите са ни я дали. Когато някой нов студент е приет в университет, той не може да очаква още в началото да знае всичко. Нужно е систематично, правилно пригодено знание.

Мнозина в нашата група са слушали съветите и словата на Шрила Бхактисиддханта Сарасвати Прабхупада, ала само частично. Веднъж един старши санняси повтори нещо, което Шрила Прабхупад беше казал. Макар то да се отнасяше за точно определено време и място, той искаше да го приложи по универсален начин. Аз възразих: „Махарадж, вярно е, че Шрила Прабхупад е казал това, но то не е всичко. Той обясни и други неща, затова трябва да ги хармонизираме. Не можем да пренебрегнем другата част от съвета му. Трябва да стигнем до съвместяване и систематично разбиране на думите на Шри Гурудев.”

Защо? Защото това е въпрос на живот и смърт – да разбираме правилно. Нужно е малко обучение и способност да се дешифрира езика на учителите. Защото не знам как е било при вас, но когато аз за пръв път посетих ваишнавска лекция, не разбрах нищичко. Беше много пленително и привличащо, обаче…

Веднъж имаше една възрастна двойка, посещаваща програмите и лекциите ни, в които се опитвахме да даваме систематично обучение в продължение на години. И понеже те толкова много внимаваха и винаги присъстваха, накрая се приближих и попитах: „Всичко това говори ли ви нещо? Намирате ли го за полезно?” Тогава те казаха: „Ами, не можем да запомним нищо, но е хубаво. Чувството е хубаво.” Какво да кажа, няма как да възразя, понеже нали всички търсим чувството, а не знанието; така че те всъщност са съвсем прави. „Не го разбирам, но е хубаво.”

(следва продължение)

[1] „Стогодишна антология”

[2] „Чайтаня Чаритамрита”, Мадхя.24.313