Sharanagati

Има една много хубава история с учителя на Садху Махарадж, когато бил много стар. И така, случило се точно в този ден да е екадаши. На екадаши обикновено не се яде нищо, максимум малко плодове, за да се овладее глада. Разбира се, Бабаджи Махарадж много добре знаел това и бил напълно себеовладян. Обаче сутринта на екадаши той ядял ориз, дал и чапати – доста странно, необикновено. Гурудев спазва обета на екадаши в продължение на сто години, а сега не щеш ли един ден просто яде чапати, ориз и дал, които са строго забранени на екадаши! Всички били леко смаяни. Мисля, че по това време пристигнал Садху Махарадж и той му казал: “О, колко хубаво, че дойде! Ела, хапни с мен прасадам!” Той бил леко шокиран: о, какво да сторя сега, защото обетите трябва да се спазват, но когато гуру ти каже: “Направи това!”… Какво мислите, как постъпил той? Казал: “Добре, Гурудев, идвам.” И започнал да яде дал, ориз и чапати на екадаши. Но после дошъл друг един ученик, който бил много стриктен последовател на садхана. Бабаджи Махарадж отново казал: “О, колко хубаво, че дойде! Ела, присъедини се към нас, приеми прасадам!” Ала той отвърнал: “Днес е екадаши врата. Днес не ям.” И Бабаджи Махарадж рекъл: “Добре тогава!”

Така че има различни нива на вършене, действане, присъединяване, разбиране – ние не сме еднакви. Онова, което е правилно поведение за един, може да е много смущаващо за друг. Разбира се, без съмнение трябва да научим основните правила, това изобщо не стои под въпрос. Но виждате как истинският духовен учител създава такива условия, че учениците да научат нещо. Можем да кажем, че и двата типа поведение са правилни. Единият е по-стриктно по правилата, по-контролиран, което не е лошо. Но другият е по-гъвкав, повече следва вкуса. И всъщност, това е потвърдено в шастра. Защото в шастра се казва, че екадаши врата е много строг. Обаче можеш да приемаш вода, можеш да приемаш мляко, можеш да приемаш плодове, можеш да вземаш лекарства, можеш да приемаш маха-прасадам и можеш да приемаш всичко, което ти дава гуру. С тези неща не нарушаваш своя екадаши обет. Така че дори да си много стриктен в следването на шастра, садхана или каквото и да било, винаги има шанс да сбъркаш. Докато другото решение било от преданост. Разбира се, не се опитваме да си намерим извинения как да избегнем малко трудности или тапася. Но мисля, че разбирате смисъла – че в някои случаи трябва да изоставим привързаностите си.

Тази покана от духовния учител всъщност действа на всички нива. Защото на практика ние сме привързани към своите материални обусловености. Когато все още си извън кръговете на бхактите, те ще те канят: “Ела, присъедини се към нас!” а ти казваш: “А, не, зает съм. Имам да правя това, имам да правя онова” – което значи, че не си на това ниво. Те те канят от едно ниво на съзнание да достигнеш друго: “Ела! Направи една крачка!”

По същия начин и тази покана е винаги с нас. Винаги вървим все по-нататък и по-нататък, точно както в разговора между Махапрабху и Рамананда Рая за това каква е целта на живота: “Да направим Кришна щастлив”. “Да, прав си, но влез по-надълбоко. Коя е следващата стъпка?” Така че това винаги продължава. И накрая Рамананда, макар да бил велик пандит, казал: “Има още една стъпка, но няма шастра за нея. Аз знам стъпката, но шастра не знае.” И какво казал Махапрабху тогава? “Замълчи.” Мисля, че това е много, много поучителна история. В храма на Шрила Шридхара Махарадж бхактите знаят наизуст тази глава от “Чайтаня Чаритамрита” макар да е над триста стиха. Защото е толкова важно коя е целта на живота.