Sharanagati

Въпрос на Кришна Прия: Моят въпрос засяга процеса от въглен към диамант. Имам смътното усещане, че този процес е болезнен. Има нагряване, налягане, шлифоване – това звучи болезнено.

Тиртха Махарадж: Да. Съвсем наскоро някой попита: “Добре, знаем, че трябва да се отървем от този фалшив егоизъм, но няма ли безболезнен начин за това?” Т.е. можеш ли да смажеш лъжливото ми его нежно?

Гиридхари: С анестезия.

Тиртха Махарадж: Е, процесът е болезнен за дървените глави, но е много благоприятен за отдадените души. Защото ако разберете, че сте дълбоко загазили, ще сте готови на всичко, за да оцелеете. Пък и това е толкова славен път! Дори да трябва да направим някакви малки жертви, дори да се налага да изтърпим мъничко болка – какво е това в сравнение с постиженията? Вечен живот, нивото сат-чит-ананда, реализация в тайната научна мистерия на любовния мистицизъм – колко струва малко болка пред това… Така че жертвата от наша страна, сравнена с постиженията е съвсем незначителна.

Кришна Прия: Мисля, че в някои моменти не знаеш какво ти се случва и защо ти се случва.

Тиртха Махарадж: Така е.

Кришна Прия: Тогава как да продължиш без да изгубиш смисъла?

Тиртха Махарадж: Е, и Арджуна е бил объркан в началото: “Не знам какво става. Изгубих цялата си мощ.” Така че не очаквай, че изведнъж всичко ще ти бъде ясно. Първо е нужно малко…

Ямуна: Курукшетра.

Тиртха Махарадж: Не… Първо е нужен малко риск. Печалбата ще дойде по-късно. Защото природата на този процес е саттвична. А материалните неща изглеждат много примамливи в началото, много сладки, обаче накрая се оказват съвсем горчиви. Духовните неща изглеждат много горчиви в началото: “Трябва да рискувам, трябва да се отричам, от въглен трябва да стана такъв и такъв…” обаче в последствие се оказват сладки. И според мен това е по-добрата версия: показвайки каква е реалността в началото и разкривайки високите хоризонти накрая, отколкото обещания в началото, а горчив край, нали?

Кришна Прия: Е, щом нещата са поставени по този начин…

Тиртха Махарадж: Не е чак толкова зле, а? Именно затова трябва да присъстваме на лекциите, защото тогава обърканият ни ум ще бъде коригиран.

Въпрос на Ядунатх: Моят въпрос е като завръщане към онзи съвършен, свят момент на посвещението. В момента на посвещението получаваш две неща, поне две. Получаваш смъртта си и получаваш живота си. И откриваш нова самоличност. Хем си същият, хем си някой напълно различен. Моят въпрос е как постоянно да се връщаме към тази нова самоличност, към това ново рождение? Как да преоткривам отново и отново себе си, Бога и духовния учител?

Тиртха Махарадж: Присъствай на лекциите, защото тогава изкривеният ти ум ще бъде коригиран. И както знаем, отговорът на всички въпроси, започващи с „как да…” е – мантрувай повече! Това означава, че ако изпитваш някакви съмнения, извършвай духовна практика и ще разбереш.

Но посвещението е много свят момент. Защо? Защото в този миг сме много смирени, много отдадени, в много божествено настроение. Това означава, че сте много близо до своята духовна идентичност, сат-чит-ананда-виграха, вечни, знаещи, блажени души.

Гиридхари: Гурудев, имам въпрос към Вас. Дадохте много поетичен пример с въглена и диаманта. Аз лично много харесвам този пример и често казвам, че за да постигнем истински ценните неща трябва да заплатим висока цена. Висока температура, високо налягане – респективно страдание. И все пак същината, есенцията не се променя – и двете са въглерод. Какво означава това? Променя ли се всъщност душата?

Тиртха Махарадж: Това е мистицизъм. Има промяна и едновременно с това няма промяна. Това е мистерията на живота. Както ви казах, тя е пред самите ви очи, обаче вие не я виждате. Ние сме вечни души, ала не го знаем, забравили сме. Тя никога не се променя, но е скрита надълбоко в мината – нашата духовна идентичност. Нея трябва да извадим на повърхността. Няма промяна.

Обаче имаме една стара приятелка, наречена илюзия, която ни помага да забравим тази си вечна идентичност. Затова от време на време трябва да общуваме със светците, които живеят в духовната си самоличност. Те могат да ни напомнят какъв е вечният ни дълг.