Sharanagati

„През месец Джейштха (май-юни), Чайтанйа Махапрабху отишъл в градината на Йамешвар, Бог Шива, да приеме прасад по молба на бхактите. По пладне когато било време за обяд, Богът повикал Санатан Госвами, който много се зарадвал. По пладне пясъкът по плажа парел като огън, но Санатан Госвами минал тъкмо оттам. Изпълнен с радост от това, че го вика Богът, Санатан Госвами не усещал, че краката му изгарят в горещия пясък. Въпреки че стъпалата и на двата му крака или в мехури от жегата, той вървял към Чайтанйа Махапрабху. Пристигайки там видял, че след като се бил наобядвал, Богът си почивал. Говинда подал на Санатан Госвами чинията с остатъците от храната на Шри Чайтанйа. След като приел прасада, Санатан Госвами се приближил към Чайтанйа Махапрабху. Когато Богът го запитал: „Ти по кой път дойде?” Санатан Госвами отвърнал: „Минах по пътя край плажа.” „Как мина през плажа, като пясъкът е толкова горещ? Защо не дойде по пътя пред портата Синхадвар? Там е прохладно. Горещият пясък сигурно е направил по стъпалата ти мехури. Сега навярно не можеш да вървиш – как можа да изтърпиш това?” Санатан Госвами отвърнал: „Не чувствам болка, нито пък знам, че по краката ми има мехури. Нямам право да минавам пред портата Синхадвар, понеже слугите на Бог Джаганнатх непрекъснато влизат и излизат оттам. Докосна ли ги, с мен е свършено.” Като изслушал всичко тези подробности, Шри Чайтанйа Махапрабху рекъл зарадван: „Мой скъпи Санатан, макар ти да си спасителят на цялата вселена и дори полубоговете и великите светци да се пречистват щом те докоснат, качество на предания е да спазва вайшнавския етикет. Спазването на вайшнавския етикет е украшението на предания. Ако някой престъпва законите на етикета, хората ще се подбиват с него и така той ще е изгубен и в този свят, и в следващия. Понеже спазваш етикета, ти удовлетвори ума ми. Кой друг, ако не ти, би дал такъв пример!?”

И така, спазването на етикета е украшението на предания. За какъв етикет става дума?

Тази случка не би могла да бъде обект на екшън-филм, защото на пръв поглед нищо не се случва. Но ако навлезете в дълбочина, ще видите саможертвата, самозабравата, възникващи когато чуеш поканата на Бога. Санатан не бил глупак, който не обръща внимание на нещата около себе си, той бил учен. Знаел много добре че пясъкът пари и че е болезнено да се върви по него. Но чувайки божествения зов, той си помислил: „О, моят Господ ме вика! Трябва да тичам!” без да отчита слънчево ли е или сенчесто, горещо или студено, лесно или трудно. Защото това би означавало, че мен все още ме е грижа за СЕБЕ СИ, не съм се самозабравил. „О, това е опасно, по-добре да мина по друг път.” Пълна самозабрава значи: „Жив или мъртъв, трябва да изпълня служенето си.”

Такова трябва да бъде нивото на посветеност. Малко мехури по краката – това е нищо! Малко жертва от наша страна – ако ще можем да постигнем пълно съвършенство? Как мерим нещата? „Да, вечно щастие, идеята ми харесва; но да направя и най-малката жертва – не, прекалено е трудно.”

Не бъдете такива глупци, през цялото време егоцентрични. Трябва да сме готови да правим жертва като приношение, точно както правел Санатан. Защото за него зовът на Бога бил много по-важен от дребните неприятности, които трябвало да изтърпи по пътя. И какво постигнал? Махапрабху започнал да го слави: „Да, това което правиш е добро, следваш етикета.” А какъв е етикета – за служенето да сме готови да поемем риска. Това е етикета. И по този начин той много зарадвал Махапрабху.