Category RSS

Calendar

August 2018
M T W T F S S
« Jul    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  



Допълнителни издания issues

mahaprabhu party

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник)

Сега идва много важен момент от историята и това е „Тапася, отречението на Хиранякашипу”[1].

„Властелинът на даитите, ужасяващият Хиранякашипу, искаше да стане безсмъртен, да се избави от старост и да бъде непобедим във всичките три свята. За да постигне тази цел, той отиде в една пещера в планината Мандара и започна да извършва велико отречение, застанал неподвижно на двата палеца на нозете си, с протегнати към небето ръце и с тяло, изпънато като пръчка. Заради силата на неговото отречение, ярка светлина се излъчваше от тялото на Хиранякашипу. Всички полубогове се бояха от него и затова се бяха изпокрили тук и там. Като видяха, че Хиранякашипу се е заел с отречение на усамотено място, те изпитаха облекчение и се завърнаха в палатите си, убедени, че вече няма причина да се боят. Ала в резултат на ужасяващата аскеза на Хиранякашипу, от главата му започнаха да излизат огън и пушек, които опърлиха всички живи същества в по-низшите и по-висшите планетарни системи. Всички реки и океани се развълнуваха. Планините, островите и континентите започнаха да треперят. Планетите и звездите станаха нестабилни и всички хоризонти се изпълниха с пламтящата радиация от отречението на Хиранякашипу.”

Тук е описан един метод. Нарича се тапася, тапас. Какво означава тапас, тапаха?

Отговор: Отречение.

Свами Тиртха: Да, тапас, тапаха, тапася е „отречение”. И в „Шримад Бхагаватам” ясно се казва, че отречението, или въздържанието, е източник на сила. Нужна ли ни е сила, за да извършваме духовните си дейности? Ако сме реалисти, нуждаем се от много сила. Как да я добием? Да се захванем ли с отречение, като Хиранякашипу? Дали да идем на Витоша и да застанем на пръстите на краката си, протегнати към небето? За щастие, Чайтаня Махапрабху е донесъл друг метод за генериране на духовна енергия. Но той е много подобен на този. Трябва да се изправите, понякога да подскачате на пръстите на краката си и да се протегнете към небето. Не мога да обещая, че от главата ви ще излиза пушек, ако скачате така по време на арати. Обаче мога да обещая, че всички негативни енергии ще напуснат тялото ви, а на лицето ви ще изгрее една много специална сила. Нарича се усмивка. Виждате ли – именно тя ще се появи на лицата ви.

Но резултатът е същият – ще можете да генерирате повече духовна сила чрез себеконтрол. Затова в случай, че някой се нуждае от повече енергия – понеже понякога в живота ни е необходима допълнителна сила, за да разрешим някакви трудности или да постигнем дадени цели – тогава можете да направите малко тапася, малко отречение. Защото то ще генерира сила.

Всъщност тап на санскрит означава „топлина”. А топлината е енергия, нали? Така че възпирайки, удържайки телесните си дейности, можете да генерирате духовна енергия. Затова трябва да следваме принципите, които са ни дадени, тъй като това е себеконтрол. А горещата енергия, която генерирате чрез своите отречения, ще ви помогне да постигнете духовните си цели.

Тогава каква е разликата между Хиранякашипу, застанал на върховете на пръстите си, протегнат към небето, и един бхакта, който скача високо по време на киртан – каква е разликата? Същата, каквато между камилата и мравката. Хиранякашипу работи за себе си, а ние трябва да скачаме за Бога. Затова не губете духа, търпението и посветеността си.

(следва продължение)

[1] Продължава четенето от книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

 



ant

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

За какво да говорим днес – за Нрисимхадев или за гопи-бхава? Толкова много гопи има тук, как можем да говорим за Нрисимхадев?! При все това, понеже следването на принципите, завещани ни от ачариите, е нещо много важно, щом сме взели решение да изучаваме тази последователност от събития, значи трябва да продължим. Когато решим нещо, това се нарича санкалпа. Ще го запомните ли? Няма да го запомните – ако не си записвате, ако не си носите тетрадка на лекциите, няма да запомните. Санкалпа означава „решение, решителност”. Преди да започнем каквото и да било, трябва да направим санкалпа – тогава обетите и намерението в думите, които изричате, ще ви помогнат. Санкалпа означава също и програма, която трябва да следвате. И просто като го изричате, силата на думите ви ще ви помогне да осъществите онова, което сте решили.

Една от характеристиките на Кришна е сатя-санкалпа. Какво означава това? Сатя-санкалпа означава, че каквото си науми Той се изпълнява без никакво усилие. В материалната сфера, за да осъществим решението си се налага да се потрудим доста, нали? И дори тогава може да се окаже, че усилията ни са били безплодни. Ала с Кришна не е така; желанията на Кришна се изпълняват автоматично. На него не му се налага да полага никакви усилия, за да се сбъдне пожеланото.

Защо е тази разлика между Бога и хората? Просто си представете ако вие имахте сатя-санкалпа – ако каквото ви щукне на ума се появяваше автоматично. Това добро ли е или е лошо?

Отговор: Лошо!

Свами Тиртха: Много лошо! Докато умът не е овладян, най-добре нищо да не се случва когато си го помислите. Представете си ако всички хора имаха силата всичките им желания, искания, решения – дори решенията, което е по-високо ниво на интелектуална подготовка – да се сбъдват автоматически! Тогава материалният свят щеше да е дори още по-голяма катастрофа от каквато е днес. Така че хората като цяло не притежават тази способност и за това си има добра причина, защитна причина. Кришна притежава тази способност, сатя-санкалпа – каквото поиска се сбъдва начаса. Защо? Защото Неговите решения са правилни, Неговите желания са благотворни.

А какво се случва ако практикуваме духовен живот? Казва се, че чистият предан може да придобие много от качествата на Върховния. Дори сатя-санкалпа можете да получите. Защото това означава, че вече сте много по-себеовладяни и вашите желания, вашите искания са подобаващи. В началото дори на преданите им се налага да се трудят сериозно, за да осъществят онова, което са решили. Но това е добре, защото трябва да се научите как да се трудите сериозно за Кришна.

Може би си спомняте историята за срещата между мравката и камилата. Камилата носела големи дисаги на гръб, тъй като тя е товарно добиче. Веднъж, докато вървяла с товара си на гръб, срещнала една мравка. Знаете, камилата е голяма, а мравката е съвсем незначителна, мъничка. Въпреки това, когато камилата видяла мравката, тя се удивила. Защото що да види? Мравката мъкнела огромна клечка. Камилата се обърнала към собствения си гръб и видяла, че в сравнение с размера на тялото, дисагите ѝ са незначителни. Сетне отново погледнала мравката и видяла, че малката мравка носи такава голяма клечка – два пъти по-голяма от собственото ѝ тяло. Затова скъпата ни приятелка, камилата, била поразена. Тя казала: „О! Как е възможно това?! Ти си толкова малка, аз съм толкова голяма; при все това твоят товар е толкова голям, а моят е толкова малък. Как е възможно?” Тогава мравката се усмихнала. „Аз знам тайната. Искаш ли да научиш каква е?” Камилата отвърнала: „Идея си нямам.” А мравката рекла: „Ами виж, ти работиш за господаря си; аз работя за себе си.”

Значи ако работим за себе си, ние сме способни да сторим всичко необходимо, нали? Ако се налага да работим за някой друг: „Ох, днес съм уморен. Пък освен това и другите също трябва да се ангажират в предано служене. Нека им предоставим тази възможност.” Затова Гурудев казваше: „Ако сърцето ти е там, ще намериш решение. Ако сърцето ти не е там, ще намериш извинение.”

Приемете това като съвет за духовното си израстване, как да усъвършенствате своята сатя-санкалпа, силата на своята решимост, за да се сбъдне. Служете на Кришна, гуру и ваишнавите сякаш служите на себе си. Затова, след като сме взели решение, че ще изучаваме историята за Нрисимхадев, с всички трудности и усилия нека продължим.

 

(следва продължение)

 



green door

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

Въпрос на Ядунатх: Всички трябва да срещнем смъртта. И всички трябва да срещнем смъртта на обичните си. Някой път погребваме родителите и предците си, някой път децата си, а друг път духовните си братя и сестри. Би ли ни казал моля, тъй като всички взимаме участие в това, как да се отнасяме с тях по най-добрия възможен начин? Благодаря!

Свами Тиртха: Природният закон е по-възрастните да си отиват първи. Дори това съкрушава сърцето. Какво да говорим за ситуация, когато нормалният ход на нещата е сбъркан и по-младите си отиват, а ние оставаме! Това е неприемливо. Понеже противоречи на предопределения порядък на нещата.

Дори и в духовния живот е част от играта духовният ни учител да напусне този свят. Това болезнено ли е? Много болезнено. Ала е приемливо – тъй като такъв е естественият ход на нещата. Когато загубих духовния си учител, помислих си, че съм изпитал най-голямото и силно страдание в живота си. Обаче грешах. Когато се наложи да кажа сбогом на някои от учениците си, тогава преживях още по-висока степен на болка и раздяла. Понеже това е против естествения порядък.

Но тъй или инак, както всички сме дошли, така и всички ще си отидем. Това не е нито тайна, нито табу. Трябва да го посрещнем, да го понесем и да го отпразнуваме. И не ви проповядвам тук някакъв култ към смъртта. Искам да отпечатам в съзнанието ви култа към вечния живот. Защото ние не вярваме в телата. Но вярваме в душата. Затова не вярваме и в смъртта. Вярваме във вечния живот.

Каквото и да придобиете в този живот, ще го изгубите, тъй или инак. Но каквото насъберете в духовен смисъл, никога няма да го изгубите! Това е основата на нашата вяра. Така че трябва да стигнем до това ниво. Събирайте вечни неща, а не незначителни перлички.

Смъртта на обичните ни е шанс за ликуване. Защо? Защото тогава можем да празнуваме победата на живота, на вечния живот, над смъртта. Всичко е въпрос на отношение, на ниво на съзнание. Какво виждаме в смъртта? Някаква надвиснала опасност или врата към вечността? Разбира се, има една малка предпоставка и тя се нарича пречистване или постигане на съвършенство. Ала инак за онези, които са стъпили на пътя, смъртта е краят на една глава и началото на следваща.

Но обичайно в Индийската традиция организират сбогуване и с тялото след смъртта. Обвиват трупа в харинам-чадар – плат, на който са изписани имената на Бога – тъй като това пречиства тялото. Инак смъртта и самият труп се считат за нещо нечисто. Ала светите имена на Бога – Харе Кришна Харе Кришна Кришна Кришна Харе Харе Харе Рама Харе Рама Рама Рама Харе Харе – пречистват тялото. След това го отнасят край свещена вода – езеро или река. Окъпват го за последно, а после всички близки донасят по едно парче дърво за погребалната клада. Сетне най-големият син се обръсва – маха цялата си коса и брада в знак на траур – и негово задължение е да запали погребалната клада. Всички близки се събират, има няколко свещенослужители… И накрая виждате как материята изгаря в този огън. Затова се казва, че кремацията е обучение – отпечатва в съзнанието ни, че не сме телата. Ритуалът има различни стъпки, но това е същината – да се помогне на душата по вечния ѝ път.

Тук в нашите страни е по-трудно да се организира публична кремация на брега на някоя река, тъй като традицията е малко по-друга. Но можете да осигурите за тялото същите свещени обекти – като например няколко капки вода от Ганг, тя пречиства. Дори преди смъртта е добре да се даде нещо свещено на човека – да речем маха-прасадам, осветена храна. Или можем да сложим на тялото след смъртта гирлянд, който е бил поднесен на олтара.

Ала инак, ако стоите до мъртвото тяло на свой приятел, близък, брат, майка – какво можете да поднесете? Вече е твърде късно. Няколко думи, молитва, песен – това можете да поднесете. Затова моля ви, докато свидните ви хора са тук, стремете се да им служите и да ги обичате! Сега, днес, не утре! Ако изпуснем възможността, тя никога няма да се върне.

И трябва да се стремим да станем добри, доколкото е възможно чисти предани и да помагаме на останалите на съответната им степен на духовно израстване. Защо? Защото се казва: „Криво съди онзи, който смята, че един ваишнава умира!”[1] Понеже ваишнавите никога не умират, те живеят вечно на духовно ниво, под закрилата на святото име.

 

[1] Ред от поемата на Бхактивинод Тхакур „Харидас”



тъмно-светло

Въпрос на Крипадхам: Гурудев, моят въпрос е малко философски. Когато душата напуска тялото, знаем, че съществува физическо тяло, както и ментално. Въпросът ми е какво се случва с менталното тяло? Кога умира то? Има ли някакви ограничения или това зависи от действията ни?

Свами Тиртха: Материалното тяло е съставено от материя и ще се върне в материята. Финото тяло е съставено от фини елементи. Така че то не е ограничено от гибелта на грубата материя. А духът е с духовни характеристики, които са вечни – без начало и без край. Така че всъщност смъртта засяга единствено грубото материално тяло. Разбирате ли? Имаме три идентичности: едната е от кал и плът – тялото; другата е нашата емоционална, умствена идентичност; и в крайна сметка съществува духовната искра, която кара цялата тази система да действа. Тялото ще се разпадне, но душата ще живее вечно.

А ако говорим за ментална, умствена смърт – може би това беше въпросът ти – какво е умствената смърт? Кои са функциите на ума? Мисъл, воля и чувство. Така че ако сте неспособни да мислите, ако изгубите силата на волята си и ако сте лишени от емоциите си – това е умствена смърт.

Иначе нашата ментална или астрална идентичност е като фин облик, фино тяло. И съзнанието на душата се проектира и проявява най-напред на това ниво. Съществува процес наречен ментален прогрес или астрален прогрес на финото тяло. Това е когато умираме за предишните, по-ниски нива на съзнание – умираме за грешките си, за своите недостатъци – това също може да се нарече умствена смърт или разпадане на фината идентичност, ала единствено с цел да се родим на едно по-висше ниво. След тъмнината идва светлина. Пост тенебрас лукс – след мрака ще дойде светлина. Така че ако умрете за грешките си, едва тогава можете да се родите за добродетелите си.

Но в крайна сметка съществува ли смърт? Не наистина. Защото тя касае единствено тялото, материалните елементи. Но вие, като духовна искра, притежавате такава мощ, че можете да организирате материята по начин, че да изглежда жива. Такава е силата на душата. Има ли душа, материята е в цялост; няма ли душа, материята се разпада. Затова моля ви, използвайте силата да поддържате целостта с най-добрата цел! Не е достатъчно да работим само за телесно оцеляване. Необходимо е да работим за вечността, за благото на душата си.

 

 

 



daisies

(from a lecture of Swami Tirtha, May 2012, Sofia)

 

(continues from the previous Monday)

 

“Desperate due to the impending death of his wife, the kulinga bird was crying like this, when by the power of time the hunter approached him and shot him with an arrow, killing him as well. Ah, foolish queens, you are also deprived of understanding, much like this kulinga bird, who could not see his own death approaching. Even if you continue to lament for one hundred years, you would not be able to get your husband back.”

So, this conversation between Yamaraj and the queens was quoted by Hiranyakashipu, the opponent of Vishnu[1], and then he concluded:

“Ah wife and sons of my dear brother, the wives and relatives of the king Suyagya were amazed by these instructions of Yama in the form of a boy and realized that all material things are temporary. Nothing can always remain as we see it now.”

Is that true? Unfortunately true. But don’t forget, there are two tendencies. Material things that you see now, they will degrade. And spiritual things that you see today, they will improve, they will grow. The whole material world approaches disintegration. While everything that is spiritual is directing towards integration, re-integration to the spiritual realm. But changes are there. One is degradation and the other is improvement. Choose – which direction you want to submit to. But nothing can remain always as we see it now.

“After talking with them, Yama went away and the relatives of the king completed the funeral ceremonies. In the same way you also should not lament too much for yourselves or for others. Who are these people, for whom we are all lamenting? What is there which we can call ‘our own’? All these considerations are due to ignorance and attachment to the body and nothing else.”

After hearing these instructions, Diti, the mother of Hiranyaksha, for some time forgot to lament for her dead son.”

So, what does this story tell us? What is the message from this story? This story is not about death. This story is not about lamentation. No, this story is a glorification of life! It’s not about material death, but it is about spiritual eternity. So please, don’t lament over the serious words of the story, but try to be happy about the message: ‘We are not the bodies’.

And there is a way to revive our spiritual consciousness: ‘Krishna, give me the chance to serve Your holy names!’ Hare Krishna, Hare Krishna, Krishna Krishna, Hare Hare, Hare Rama, Hare Rama, Rama Rama, Hare Hare. 

[1] In the book of B.B.Tirtha Maharaj The holy life of Prahlada

 



228189_10151184208440489_1666425476_n

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

„Докато атман, душата, е свързана с финото тяло, тя е обвързана от карма. От тези връзки на невежество и забрава идва погрешното отъждествяване с тялото, а следователно и цялото страдание.”[1]

И така, ако сме под влиянието на карма и невежеството си мислим „аз съм идентичен с моето тяло” и тогава трябва да поемем всички последствия.

„Но ние погрешно вярваме, че каквото получим от трите гуни е постоянно.” Трите гуни са трите сили на природата – мрак, енергия и светлина. „Ако нощем си въобразяваш, че си цар, наслаждаващ се на царско изобилие и удоволствия, представите ти са нереални.” Имали ли сте подобни мечти? Е, може би вие не искате да станете царе, но поне преуспяващи бизнесмени, или щастливо да спечелите от лотарията, или каквото и да е – всички имаме подобни фантазии, нали? Обаче това не е реално. Дори да го получите, ще го изгубите – то не е реално.

„Когато сънуваме, че правим секс, преживяването ни е илюзорно”. От сън син не се ражда. А понякога се случва сънят да се превърне в кошмар. Да речем, плачете, че нямате съпруг. И си мечтаете: „О, де да имах съпруг, щях да съм щастлива!” Тогава Бог ви праща съпруг, но вие отново плачете: „О, имам съпруг!” Така мечтата ви се сбъдва по кошмарен начин. Същото бих могъл да кажа и ако си мечтаеш за жена, но понеже дамите са повече сега в тази стая, мисля, че момчетата могат да си представят същата история от своя гледна точка. При всички случаи плачем, нали? Без значение дали имате или не – плачете! И това не е само шега. Някои философи казват, че независимо дали ще се ожениш или не, ще съжаляваш за това. Мисля, че те имат известно разбиране за житейските несгоди.

Ала както и да е, нека се върнем към историята. И тъй: „Ако сънуваме, че правим секс, нашето преживяване е илюзорно; по същия начин наслаждаването на сетивата в този свят не е истинско преживяване. Душата е вечна, а тялото не. Затова няма нужда да се скърби. Онези, които не са себеосъзнати, не могат да сторят друго, освен да ридаят, тъй като такава е самата им природа.

О царици, имало едно време една птица кулинга, която досущ като вас ридаела заради загубата на другарката си. Един ловец бродел насам-натам из гората и където видел птици, разстилал мрежата си, улавял ги и ги убивал. Един ден, по Божието провидение, докато вървял в гората, ловецът видял двойка птици кулинга, които били съпруг и съпруга. Този човек сложил малко от любимата им храна в мрежата и зачакал скрит от взора им. Женската птица кулинга видяла тази вкусна храна и веднага била привлечена. Ала сетне осъзнала, че е уловена в мрежата и започнала да се мята и пищи ужасно уплашена. Макар да скърбял за участта на съпругата си, мъжкият кулинга не можел да я спаси, затова също заплакал и завикал много жално от любов към нея: „Колко жестока е съдбата! Колко жесток е законът на битието! Като попадна в този опасен капан, жена ми плаче за мен. Какво благо ще спечели съдбата от смъртта на моята любима? О жестока съдба, след като отне съпругата ми, която е по-добрата половина от тялото ми, трябва да вземеш и мен. Без любимата ми за какво ми е да продължавам да живея?! А нашите мънички дечица са в гнездото; те чакат майка си и умират от глад без храна. Та те дори още нямат перца. Как ще смогна да се грижа за тези осиротели дечица без помощта на майка им!?”

Моля ви, дами, обърнете внимание. Тук тази птица казва: „О, моята съпруга е по-добрата ми половинка.” Трябва да добиете качествата да сте по-добрата половина на своите съпрузи. Успеете ли да го сторите, вашите съпрузи ще ви възхваляват като никога. Обаче ако очаквате подобно уважение без действително да сте се квалифицирали, няма да го получите.

Моля ви, скъпи съпрузи! Когато поради естественото си обожание към вашите съпруги искате да ги възхвалите, използвайте тези изрази: „О, по-добра половинке на живота ми! О, богиньо на нашия дом!” Виждали ли сте някога гневна богиня която ви крещи? Това е невъзможно! Богините винаги се усмихват и щедро ви даряват с храна, деца и всичко, от което се нуждаете.

Така че много е лесно да се създаде хармоничен семеен живот. Жената трябва да уважава съпруга си като представител на Бога, а съпругът да я уважава като богиня.

 

(следва продължение)

 

[1] Продължава четенето от книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”, разговорът между Ямараджа, бога на смъртта, и близките на наскоро починал човек

 



reincarnation (1)

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

„Когато слугите дошли, за да отнесат тялото (на царя) за кремация, цариците го прегърнали здраво и воплите им се извисили дори още по-силно. Слънцето залязло, но те не искали да оставят тялото на съпруга си. Целият този плач и ридания в крайна сметка стигнали до ушите на Ямараджа в неговата обител.”[1] Ямараджа е богът на смъртта в индийската древна история. Той е онзи, който съди сърцата на хората. „Тези вопли смутили ума му до такава степен, че той решил да приеме облика на момче и да иде лично при семейството на царя, за да разговаря с тях. Пристигайки там, той се обърнал към тях със следните думи: „Това наистина е удивително! – рекъл. – Вие сте пораснали хора, по-големи от мен, но ви виждам тук да плачете и скърбите без основателна причина. Постоянно виждате край вас някой да се ражда и умира, но колко голяма е привързаността, която явно сте развили! Би трябвало да знаете, че всички човешки същества идват незнайно откъде и отново ще идат незнайно къде. Това е неизбежно, тъй като всички, които са се родили, някой ден ще трябва да умрат. Тогава защо плачете?”

Силни думи, а? Разбира се, ние не искаме да се разделяме с обичните си, но в крайна сметка няма причина за истинска скръб.

Кой е виждал мъртво тяло? Мнозина… Какво беше усещането ви – дали това тяло само по себе си беше човекът, когото сте обичали?

Ямуна: Не.

Свами Тиртха: Беше различно. Друго. Странно. Непознато. Нещо липсваше в него, нали? Така че трябва да използваме мозъка си – не тялото е това, което харесваме, а нещо друго. Именно него трябва да търсим.

„Макар да съм просто дете, аз разбирам това по-добре от вас. Раждайки се от своите родители, ние ставаме плячка на тези материални форми, които са пълни със страдание. Изглеждаме безпомощни и беззащитни. Въпреки това има някой, който ни защитава, инак не бихме могли да оцелеем в майчината утроба и лесно биха ни изяли свирепи животни. О, невежи! Нашият истински закрилник е Върховният Бог, единствено по чиято воля се създава, поддържа и унищожава този свят. В сравнение с Него всички подвижни и неподвижни живи същества са съвсем незначителни. Той има пълната власт да твори и руши. За Него всичко е възможно. Ако някой случайно изпусне на пътя някоя вещ докато пътува и я изгуби, под закрилата на Бога никой няма да я пипне и той ще си я намери отново. Ала без Божията закрила, дори да държим притежанията си заключени и добре охранявани вътре в къщата, пак ще ги изгубим и те ще се съсипят.”

Съгласни ли сте? Мисля, всички помните учението на Бог Исус, който казва: „Събирайте богатствата си не тук, където молците и ръждата ще ги изядат, но се стремете да ги откривате на друго място.”[2] Съкровището ви трябва да е в сърцето ви.

„Под милостивия поглед на Бога човек може да оцелее дори да се изгуби в джунглата. Всеки се сдобива с тяло според индивидуалната си карма и когато тази карма приключи, тялото ще изчезне. Та колко струва това тяло? То неспирно страда от шестте промени – раждане, растеж, запазване, загуба, упадък и гибел.”

Тук е споменато нещо много важно – че предишната ви карма ви помага да придобиете тяло. В този случай кармата не е наказание, а инструмент да изгорите своята карма.

 

(следва продължение)

[1] Продължава четенето от книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

[2] Матей 6:19

 



Mehrangarh-Fort_Sati-Hands_©-Meinzahn

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

Ще продължим да четем от една древна поучителна история за сблъсъка между негативните и божествените сили. Имало един велик демон, голям противник на Бога, и той имал син, който бил много предан на Господа. Само си представете такъв конфликт! Стремиш се да дадеш цялото негативно образование на своя син, за да стане подобаващ демон, а той не ти обръща никакво внимание, иска да бъде добро момче. Виждате, времената се променят. Какво се случва днес, в 21-ви век? Точно обратното: искаш да дадеш добро образование на сина си, за да стане свестен човек, а пък той развива демонични качества. В древни времена било наопаки. Затова понякога е добре да пътешестваме във времето, да върнем колелото на времето малко назад – няколкостотин, няколко хиляди, няколко милиона години – за да открием истината.

Виждате ли, винаги има съревнование между светлината и мрака. Тази история е за забравата. Тя е разговор между Ямараджа, бога на смъртта, и роднините на наскоро починал човек[1].

„В царство Ушинара живеел прославен цар на име Суягя. Един ден враговете му нападнали неговото царство и той потеглил с войска на бой. Но в последвалото страшно сражение царят бил убит. При вестта за смъртта му всички жители на Ушинара били поразени от скръб. Тялото на царя лежало на бойното поле, пронизано от множество остри стрели и потънало в кръв. Ала въпреки многото рани, разпилените коси и помътнелите очи, лицето на царя все още изразявало огромното му чувство на гняв. Декорираната му ризница била разкъсана на парчета, накитите и украшенията му били разпилени околовръст, а прахта от полесражението затъмнявала блясъка на лика му. Дори ръцете му били жестоко отсечени от тялото и разхвърляни наоколо в различни посоки, все още стискащи оръжия, които проблясвали в слънчевата светлина.

Когато семейството на царя се натъкнало на тази картина, всички приседнали край мъртвото тяло и заплакали. Цариците неспирно удряли гръдта си и се хвърляли върху нозете му: „О, господарю на живота ни, къде отиде!? Как ще оцелеем без теб!?” Нещастните жени, потънали в отчаяние, извили глас във високо ридание. Пороите сълзи, които се стичали от очите им, давали воля на безкрайната им тъга и къпели нозете на царя, а червеният кункум, украсяващ гърдите им, само усилвал интензивната драматичност на цялата сцена. Без да намират вече наслада в изяществото и красотата, цариците разпуснали красиво вчесаните си коси, хвърляйки и късайки скъпите си накити. Сега, когато съпругът им бил мъртъв, те чувствали, че повече нищо няма смисъл. Техният съпруг бил единствената им радост и надежда, и загубата му ги хвърлила в покруса. Воплите им изпълнили всички живи същества със скръб.”

И така, в онези времена специално на царете било позволено да имат много жени  – повече от една. Защото какъв е дългът на един цар? Да осигури наследник за царството. Затова те трябвало да имат голямо семейство. Една съпруга може и да роди мъжка рожба, може и да не успее – затова били необходими повече. Така че не става въпрос просто за сетивно наслаждение. Целта не е харемът, целта са децата.

Но знаете, времената се променят. В онези древни времена мъжете били толкова силни, че можели да се грижат за много жени. Днес едва се справят с една. Само си представете, скъпи мои братя, ако трябваше да се грижите, да речем, за дузина жени. „О, и една ми стига,” нали?

Но опитайте се да вникнете в смисъла – това не е някакъв странен обичай, но такава е била системата на социалната структура. Защото това, което е много важно е, че жените трябва да имат подслон.

И така: „Те се обърнали към мъртвия си съпруг с думите: „О господарю, как можем да понесем да те виждаме в такова състояние? Бог е така жесток! Той ни отне нашата подкрепа и закрила – съпруга ни, който ни бе по-скъп от самия живот. О, господарю на живота ни, съпруже! Сега лежиш прострян пред нас, ти, който някога беше закрилник на целия народ на Ушинара. Преди ти увеличаваше щастието на хората, но днес ги направи най-нещастни със своята смърт. О, закрилнико на земята, велики воине, ти беше най-добрият ни приятел, винаги предан и загрижен за нашето добруване. Как можем да поддържаме живота си без теб? О, господарю, умоляваме те, вземи и нас със себе си, където и да отиваш, за да можем да служим на нозете ти и там.”

Виждате колко били посветени тези жени. Техният обет бил не само за един живот, но и за след това; били готови да умрат със съпруга си. В Индия, Раджастан, има една крепост; когато тя била обсадена, мъжете в крайна сметка решили да се втурнат навън и да умрат, защото врагът бил прекалено многочислен и нямало надежда. А техните съпруги били толкова силни и посветени, че били готови да умрат заедно с мъжете си. В памет на тяхната отдаденост, отпечатъците от дланите им все още стоят на стената на тази крепост. Поставили дланите си в кункум (червен цинобър) и ги отпечатали върху стената. Сега те са гравирани красиво в камъка, в почит на онова събитие.

 

(следва продължение)

[1] продължава четенето от книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

 



Гурудев 11.I.09-40

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Крипадхам: Гурудев, много е интересно в тази история за Джай и Виджай, че тези двама пазители на дверите на духовното небе заради проклятието си в крайна сметка създават такава бъркотия на Земята и толкова много хора страдат заради тяхната грешка. Не е ли така, че по-извисените хора, да ги наречем по-старшите по духовния път, имат голяма отговорност и ако допуснат някакъв вид грешка или направят нещо лошо, това унищожава много повече неща в много по-голям мащаб?

Свами Тиртха: Да, отговорността им е голяма. Защото ако, да речем, ти избягаш от лекция, никой няма да обърне внимание. Но ако аз се опитам да избягам от своята лекция… Може би е заради шафрановия цвят, може би трябва да се обличам в други цветове, за да не забележи никой.

При все това, една и съща история има множество различни прочита. Може да речете: „О, толкова много души страдат заради тези първоначални проблеми.” Но не забравяйте, че нищо не е случайно. Всички онези, които участват в тези тъй наречени нещастия, или се налага да преминат през страдания, за да изплатят някаква карма, или дори тези страдания са славни, защото по някакъв начин са част от божествената подредба.

Но това, което ти спомена е много вярно и много важно: че всички ние имаме отговорности в живота си – материални, а също и духовни. Ако последният работник отсъства от работа, тя може и да продължи. Но ако директорът отсъства, всичко се разпада. Същото е и в семейството. Ако липсва силен, благонадежден, образцов съпруг, то е много трудно да се съхрани. Ако липсва вниманието на майката, на съпругата, която е като сърцето на семейството, страданието е дори още по-голямо. Или пък една духовна общност: всеки в групата на преданите има своето изключително важно място; и ако даже само един липсва, това е голяма болка. Чух някой да казва: „О, ние сме толкова добри, толкова сериозни, че 70% от бхактите си тръгват в рамките на една година!” Значи, десет човека се присъединяват към храма ти за една година, а в края на годината седем са си тръгнали – защото сте толкова „сериозни и силни”. Чакай малко, скъпи мой! Ако дори само един човек си тръгне, трябва дълбоко да се замислиш къде си сгрешил. А не че 2/3 от хората, които са се присъединили, си тръгват в рамките на година – грешката не е в тях. Така че има различни прочити на една и съща история. „Ние сме толкова велики, защото седем човека не издържат и си тръгват!”

Затова обетът, който даваме като се присъединяваме към бхактите е „минимум за един живот”. Защото ако стана част от тази група, а сетне си тръгна, това ще съсипе картината. И особено има една позиция – преданият с такава служба никога не бива да си тръгва. Това е готвачът. Готвачът не бива никога да си тръгва. Певецът може да си тръгне, няма проблем; тези, които слушат лекцията, могат да си тръгнат; този, който дава лекцията, може да си тръгне, дори пуджари може да си тръгне, защото можете да заместите всички. Но докато готвачът е на мястото си, всички се чувстват в безопасност. Няма ли го, всички са неспокойни. Всеки ще почувства духовния си живот застрашен. Затова моля ви, станете добри готвачи. И как да спрем бхактите да не си тръгват? Като направим всеки готвач.

(следва продължение)

 



autumn-tree-2853818_960_720

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник)

„В това време Бхану, съпругата на Хиранякша, страдала дълбоко от раздялата с нейния съпруг. Чувствайки се безпомощна в скръбта си, тя високо оплаквала внезапното си вдовство. Синовете на Хиранякша също отчаяно тъгували за смъртта на баща си. След като извършил погребалните церемонии за брат си, Хиранякашипу се опитал да ги утеши. С успокоителен глас той казал: „О, снахичке, която си ми скъпа като майка! О, деца на моя храбър брат! Не бива да скърбите така за такъв велик герой, който даде живота си без страх в открита битка на бойното поле. Всъщност воините и героите копнеят за такава славна смърт, считайки я за най-желано постижение.”[1]

Това е точно както се случва сега в 21 век. Той казва тук „такъв един край е героична смърт”. Но чакайте малко – Хиранякша е умрял, противопоставяйки се на Бога! Нима това е героична смърт? Нима е славна смърт? Досущ като днешните медии: от най-незначителното нещо могат да създадат голямо събитие, а и най-славното нещо могат да го изкарат много лошо. Така че нищо ново под слънцето.

Крипадхам: Интересното е, че от толкова много години повтаряме тези истории и всъщност през цялото това време Хиранякша е в разговорите на бхактите. Така че може би все пак по някакъв начин той е славен?

Свами Тиртха: Да, защото още продължаваме да говорим за него. Но поначало Джай и Виджай били добри служители на Бога и техните демонични раждания са само като странична обиколка, така че имат скрити добродетели. А също и целта им – да се завърнат обратно у дома, при Бога, е славна. Но всъщност има два начина да се постигне слава в този свят – или ставаш велик предан, или ставаш велик демон. Защото тогава всички ще говорят за теб.

„В този свят – продължил Хиранякашипу – ние сме като пътници, които спират за малко в някой крайпътен подслон. Защо да скърбим, че трябва да напуснем това място? Всички идваме от различни места, срещаме се за кратко, а сетне си тръгваме, всеки в различна посока. Всъщност изначалният облик на аза е душата, която е различна от тялото и никога не погива като него. Душата е вечна и не подлежи на преходни промени. Тя е чиста, всеприсъстваща и всезнаеща. Душата нито се наслаждава, нито страда от материалните преживявания, ала усеща наслада и страдание поради това, че е покрита и замърсена от невежество. Единствено по тази причина азът губи изначалното си знание, изпитвайки загуба и скръб. Когато водата в едно езеро трепка, стоящите на езерния бряг дървета също изглежда, че трептят в отражението на водата. По същия начин и някой, който се движи, ще вижда и света наоколо му да се движи.” Нали – ако плувате с лодка може да си помислите: „Всички дървета и хълмове се движат.” Не, всъщност вие се движите. „Така умът се вълнува от трите качества на материалната природа, ала това всъщност се дължи на материалното замърсяване, че погрешно отъждествяваме себе си с ума и тялото.” Виждате, той познава философията. Няма грешка тук. „За онези, които се отъждествяват с телата си, наслада означава придобиване на това, което тялото желае и избягване на онова, което то не харесва. А страданието е неспособността да се добие желаното от тялото или пък изпитването на онова, което то не харесва. Това отъждествяване с тялото е главната причина за карма, която ни принуждава да се раждаме от нечия утроба, поставяйки начало на процеса на страдание. Карма, или себичната дейност, е коренната причина за физическото съществуване, създавайки раждане, смърт, невежество, тревога и множество други страдания. Макар понякога в цикъла на карма ние да добиваме известно разбиране и познание, за беда сме склонни да забравяме всичко в хода на материалното си битие. Това е добре описано в разговора между Ямараджа, бога на смъртта, и близките на един наскоро починал човек. Моля ви, слушайте; ще ви разкажа тази история.”

 

(следва продължение)

[1] Продължава четенето от книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”