Calendar

May 2019
M T W T F S S
« Apr    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  



Допълнителни издания issues

IMG-9864

(от лекция на Свами Тиртха, май 2013, вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос: Интересен момент е, че Исус е станал Христос. Криста, Кришна – същото е! Как бихте коментирали това – човекът става Бог?

Свами Тиртха: Или божественото става човешко? Това е голям дебат от две хиляди години насам и все още не могат да отсъдят. Как ние бихме могли да отсъдим тук и сега? При все това – дали божественото се превръща в човешко или човешкото се превръща в нещо божествено – това е божествена трансформация. Тя показва, че божественото е готово да приеме ролята на човек, а също така доказва, че простото човешко същество може да се издигне до божественото ниво. Обаче пътят е през разпятието. Трябва да умрем за себе си; тогава можете да се родите отново за Бога, за божествено служене. Без разпятие няма възкресение.

За да се покажат паралелите между различните традиции, мисля, че е добре да се намерят някои общи основни точки, които хората могат да разберат. Затова мнозина се стремят да откриват подобия между исторически факти, слова, изражения, различни моменти от ученията. Това обикновено помага на хората да се сближат и да разберат как другият нарича същите неща.

Това, което е важно тук е божественото име. То присъства в „Отче наш“, споменато е на третия ред. Така че е нещо важно. Това е универсалната практика за тази епоха – доближаване до Бога посредством имената Му. А всъщност, спомняте ли си последните думи на Исус на кръста?

Отговор: „Ели, ели, лама сабахтани –  Мой Боже, мой Боже, защо си ме оставил?”

Свами Тиртха: Правилно! Ако искаме да дешифрираме тези думи чрез санскрит, ще откриете нещо интересно. „Са-бахтани” – „Искам да съм с бхактитеса-бхакта-ами!” Така че каква е била последната молитва? Не: „О, Господи, защо ме изостави?” а: „Искам отново да съм с бхактите!”

Но кой е Христос? Той е „Миропомазаният”. Когато получаваме посвещение в нашата традиция, ние също биваме помазани. Това не означава, че изведнъж се явявате на нивото на Исус. Но определено значи, че получавате възможността да започнете нов живот. Това е значението на встъпване в божествена школа. Когато се присъединявате към дадена традиция, вие ставате представител на тази школа. Вече не сте просто индивидуална личност, а сте представител на нещо. Вашата школа, вашият учител, вашият Бог – вие ги представяте. Затова трябва да сме внимателни, защото хората си създават мнение за вашата традиция според вас, според нас. Затова трябва да се държим така, че да представяме по красив начин тази свещена традиция. Това имам предвид като казвам, че вие също сте помазани в момента на посвещението – че започвате да представяте нещо.

Но това не е най-висшият елей. Защото в „Брахма Самхита” се казва:

 

преманджана-чхчхурита-бхакти-вилочанена
сантах садайва хридайешу вилокаянти
ям шямасундарам ачинтя-гуна-сварупам
говиндам ади-пурушам там ахам бхаджами

 

„Обожавам Говинда, предвечния Бог, защото именно Него виждат чистите предани в сърцата си в прекрасния Му облик Шямаундара, защото очите им са помазани с елея на бхакти, божествената любов.”[1] Анджана значи „елей, миро”. Према-анджана – елеят на божествената любов е върху очите им. С такива очи ще сме способни да Го виждаме непрестанно.

Да си обикновено човешко същество е лесно. Е, не е било чак толкова лесно за Исус; но е по-лесно отколкото да бъде Христос. Да си външен човек е лесно; но да си вътрешен е по-отговорно.

 

(следва продължение)

[1] „Брахма Самхита” 5.38



May

5

53287-jesus-garden-2-1200.1200w.tn

(от лекция на Свами Тиртха, май 2013, вечер, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Смъртта и възкръсването на Исус на практика са най-великата мистерия на християнската вяра. Реалност за тези, които вярват и съмнителен факт за историците, но всъщност няма значение. Това е божествен акт на жертва, за изкупление на греховете на света и за благото на човечеството. Като път навън – ако сте спасени, пречистени чрез жертвата, ще можете да намерите своя път към съвършенството.

Къде можем да открием този принцип на жертвата в нашата традиция? Виждаме множество значими примери за това. Но има един много важен момент, описан в „Риг Веда”. Той разказва за предвечната, изначална божествена жертва. В началото на сътворението, по време на интензивната медитация на древните светци и риши, Богът, който е отвъд човешкото разбиране, бил готов да се пожертва за благото на предстоящото, бъдно творение. Неговото божествено тяло станало приношение в медитацията на мъдреците.

Виждате, жертвата на Бог Исус накрая спасява света, човечеството. А жертвата на нашия Бог е в началото на сътворението – Той жертва себе си, за да може битието да функционира правилно. Виждаме принципа на жертвата и в началото, и в края. Затова можем да кажем, че не става дума само за божествен акт на спасение, но и за божествен акт на начало.

„Добре, много хубаво, разширихме знанията си – за пропадането на Исус надолу по кръста, за жертвата в края, за жертвата в началото. Вече виждаме паралелите между различните религиозни традиции. Много добре – сега разбрахме, че жертвата е работа на Бога. Християнският син Божи е пожертвал живота си, хиндуисткият Бог е пожертвал себе си – в края, в началото – това си е тяхна работа, а ние можем да си живеем добре.”

Ами нашата жертва? Как ние да се пожертваме? Щом нашият Бог е готов да отдаде себе си, какво да кажем за нас? Мнозина са готови да се наслаждават на плодовете на усилията и жертвите на другите, но малцина са готови да правят жертви. Всички искаме да се радваме на възкресението, но не забравяйте какво се е случило два дни преди това. Без смърт няма раждане. Без разпятие няма възкресение. Можем да кажем също и, че без възкресение няма разпятие. Усещате ли разликата между двата израза? Само разменихме думите. Но трябва да сме готови да направим своята индивидуална жертва в същото настроение, за да постигнем блаженството на възкресението, блаженството на вечния живот.

Кръстът е покана за вечен живот, той казва: „Няма смърт. Животът победи смъртта.” Ако медитирате върху божествената жертва в началото, тя отново казва: „Само съществуването съществува. Несъществуването не съществува”. Това е същото послание.  И тогава, ако сме готови да направим такава интензивна жертва, ако сме готови да посветим живота си за благото на целия свят или на бъдното творение, ако сме готови да пожертваме живота си, изкупвайки греховете на останалите, можем да постигнем вечен живот, възкресение. Така че ако искаме да се радваме на благодатта на вечния живот, трябва да правим някакви малки жертви. Един кратък живот в името на вечността – не е кой знае какво.

И ако сте готови да сторите това, ще настъпи промяна. Най-важният стих в тази песен[1] е „В сърцето на чистия предан винаги живее Говинда, а Говинда казва: „Чистите предани са в моето сърце.”

Виждате, сърдечната чакра се посочва от кръста. Тук е важният брод, където можете да прекосите реката. Тук, тайните са тук! Това е мястото на пробив. Бог живее в чистите сърца. Кришна присъства в сърцата на чистите предани. А още по-голямата мистерия е, че чистите предани също са в сърцето на Кришна. Така единият прегръща другия в сърцето. Затова в „Гита” е казано: „Аз съм във всички и всички са в Мен. И виждате ли великата ми йогийска мощ? Аз съм независим, не присъствам там. Там съм и не съм там.”[2] И така, Кришна е в сърцето ви, вие сте в сърцето на Кришна – това е среща на сърцата! И как да се прекоси тази точка на пробив, този канал? Повтаряйки нашите свещени мантри на вечния живот: Харе Кришна, Харе Кришна, Кришна Кришна, Харе Харе, Харе Рама, Харе Рама, Рама Рама, Харе Харе.

 

(следва продължение)

 

 

[1] Еи баро каруна коро

[2] „Бхагавад Гита” 9.4-5



Xavier_smiling_Christ XV_bras

(от лекция на Свами Тиртха, май 2013, вечер, София) 

Събрали сме се на благословен ден, Великден, да празнуваме победата на живота над смъртта. Да поговорим ли малко за това? Мисля, че е важно. Защото смърт всъщност не съществува. Макар понякога да изглежда много страшна и истинска, тя в действителност не съществува. Ние вярваме не в смъртта, а в живота. Животът, вечният живот е нашият пътеводен принцип. В сравнение с това, нищо няма значение. Най-напред трябва дълбоко да разберем, че сме вечни души, индивидуални отделени частици от енергията на Бога. И тъй като Бог е безмерен и вечен, ние споделяме Неговите качества в това отношение. Ние също сме вечни, само че силата и изявата ни са ограничени. И уви, живеем в много трудна епоха – епохата на деградацията. Така че дори тези ни мънички способности са намалели. Преди хората са имали по-широко и по-дълбоко разбиране, ала днес разбирането ни е съвсем мижаво и плитко. Ние сме забравили дори, че сме вечни души. Затова първата стъпка по нашия духовен път е в дълбочина да осъзнаем, че не сме тленни, че не сме променливи. Каквато и промяна да има, тя е повърхностна; дълбоко навътре ние сме неизменни, ние сме вечни.

Тогава ще кажете: „А как мога да променя характера си? Как  мога да се отърва от лошите си навици, щом не съществува промяна?” Не, ние просто трябва да съживим изначалното, предвечното си състояние на съществуване и съзнание. Първо трябва дълбоко и проникновено да разберем, че сме вечни. След това трябва да умиротворим интелекта си – защото непрестанно ни смущават различни интелектуални влияния. Само че дори да станете много умни в интелектуално отношение, това не е щастието на душата. Затова най-сетне трябва да открием щастието на сърцето и душата си.

И така, живеем в епохата на деградацията. И на този благословен ден бих искал да илюстрирам тази деградация с един пример от историята на изкуството. Кой е основният символ на християнството?

Отговор: Кръстът.

Свами Тиртха: Правилно. А този кръст празен ли е? Има някой на кръста, нали? И така, основният символ на християнството е corpus – Исус на кръста. Не знам как е в православното изографисване, но ако разгледате западно-християнската иконография, в ранните векове ще видите разпнатия Исус с усмихнато лице. Ликът Му не е разкривен, изразяващ признаци на върховна болка и страдание; не – щастлив е, в радостно настроение. Как така – нима разпятието е весело събитие? Ако си представите, че ви разпъват – не е никак лесно. Но какъв бил символът в тези стари времена? Бог Исус на кръста с усмихнато лице; а пресечната точка на кръста била на нивото на коя чакра? На сърдечната чакра. Защото като кръста, пресечната точка е в сърдечната чакра. Така че разпнатия Христос, синът Божи, казва: „Сърцето ми е отворено за вас! Моля ви, елате, искам да ви прегърна за вечния живот!” Затова Той бил щастлив – заради готовността да служи на всички онези, които били готови да Го следват.

Ала след това вековете започнали да напредват. И стъпка по стъпка виждате как Исус пропада от позицията на сърдечната си чакра. Сега ще откриете, че Той просто виси и пресечната точка на кръста не е дори на коронната Му чакра, а някъде над главата Му. Това показва деградацията на човешкото разбиране. Наместо щастливото възкресение, сега ние виждаме само страданието. Можете да наблюдавате трансформацията на символа. Кръстът в началото бил призив за вечния живот, а сега е плашещо напомняне за пълното унищожение. Виждате ли разликата?

Но кой е най-големият символ на ваишнавите? Толкова  много са, че е трудно да се назове един, но да кажем танцуващият Махапрабху или Кришна, който свири на флейтата. Има толкова много щастливи символи в нашата традиция. Моля ви, грижете се и нашите щастливи символи да не се превърнат в някакви страховити напомнящи знаци. 

(следва продължение)

 



159f0006967599034774

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Крипадхам: Има ли символичен прочит на историята за Хиранякашипу и Нрисимхадев, който може да подпомогне нашата садхана?

Свами Тиртха: Да. В стари времена демоните са били отвън. И са били велики, толкова велики, че се налагало Богът да идва да се оправя с тях. В днешно време отвън също има някои противостоящи сили, но демоните са по-скоро отвътре. Затова в тази епоха Господ не идва с остри нокти, с гирлянди от черва и цял в кръв, а идва в прекрасния облик на Златния Аватар; ала при все това е готов да убива демоничните наклонности. Иначе е много нежен, но този път помага да преборим вътрешните врагове.

Въпрос: Изглежда сякаш Богът се е превърнал в демон, за да убие един демон. Каква е разликата между тези два демона – добрия и лошия? Чистотата на мотивите им ли?

Свами Тиртха: Макар че това е доста плашещ облик, все пак не бих го нарекъл „демон” – тази форма е божествена. Но сте прав, че външната форма изглежда страшна и жестока. Понякога обаче тези сили също могат да се използват в защита на дхарма. Това е специален аспект, който Кришна проявява и преданите Го почитат като Бога-закрилник. Ала можем да кажем, че ние се нуждаем от различни видове подслон, различни видове защита. Онези, които имат боен дух, могат да приемат подслона на Бог Нрисимха. Но тези, които са раса тип, могат да се прислонят при Гирирадж. Този аспект също проявява закрилящата сила на Кришна над преданите по доста по-нежен начин.

Коментар: Може би зависи от нивото на гордостта. Този демон твърде много се е бил възгордял, че нежният начин да му въздейства.

Свами Тиртха: Да, понеже той бил жесток, затова и го сполетял жесток ответ. Отговорът на Бога съответства на въпроса ни.

Въпрос на Лила Аватар: Споменахте, че демоните сега са вътре в нас. Ако се молим на Нрисимхадев да дойде и да ни помогне, да ни избави от демоните, няма ли риск Той да помете и физическото ни тяло, убивайки вътрешните демони?

Свами Тиртха: Да съм ви казвал да се молите на Нрисимхадев? Казах, че този път е дошъл Махапрабху. Той е Златният Аватар, не Кървавият Аватар. И говоря сериозно. Защото както научих от някои мои духовни сестри, защитата на Нрисимхадев е много жестока. Така че внимавайте.

Какво е оръжието на Чайтаня Махапрабху? Нрисимхадев има нокти, зъби, могъщество за оръжия. Вишну също има различни оръжия – като боздуган, диск… А Махапрабху? Неговите ръце са вдигнати към небето. Що за оръжие можеш да използваш с вдигнати нагоре ръце? Никакво. Но Неговото оръжие е святото име, малко танцуване и маха-прасадам – ето най-добрият начин за убиване на вътрешните демони в наши дни. И това не е някаква разводнена версия на древната традиция. Защото ако танцувате пред олтара с вдигнати към небето ръце и подскачате високо, тогава всички лоши чувства и мисли просто се изхвърлят от вас. Така че това е много специална йога техника, активираща тялото, за да го пречисти. Маха-прасадам също пречиства вътрешно. Той внася духовното качество в телесната ни структура. По този начин пречиства ума, който е щабът на негативните мисли. Какво пък да говорим за святото име, което има най-пречистващата сила!

Така че това са много мощни методи, много могъщи оръжия, отблъскващи цялата съпротива. Ала трябва да ги прилагаме правилно. А какво е тяхното правилно приложение? Служене. Не бива да използваме святото име, не бива да използваме маха-прасадам, не бива да използваме танцуването – трябва да им служим, да ги почитаме. Тогава всичките им ефекти ще ни споходят. Това е наука.



21.9.2018

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник) 

„Бог Нрисимхадев спря Хиранякашипу с един удар на Своя боздуган. Всички полубогове, които бяха изхвърлени от Сварга (Рая) от Хиранякашипу се насъбраха и започнаха да гледат битката от скришно място. Точно както Гаруда понякога си играе с някоя змия преди да я убие, позволявайки ѝ да се измъкне от устата му, а сетне улавяйки я отново, Бог Нрисимха пусна демона да избяга от ръцете му и полубоговете бяха завладени от страх. Великият асура, мислейки си, че Бог Нрисимха се бои от него, отдъхна за кратко от боя, а после с подновена енергия отново Го атакува с меч и копие. Никой не е способен да се противопостави на Шри Хари. Нараяна в облика на Нрисимха се обърна към Хиранякашипу, който силно се смееше. Този демон имаше силата да се носи из небето сякаш беше на земята, ала Богът го улови по същия начин, по който змия улавя мишка. Богът разкъса тялото на Хиранякашипу единствено с ноктите си – тоест без да използва никакво оръжие. Това стана на здрачаване, по залез – което е нито ден, нито нощ. Случи се на прага на залата – което е нито вътре, нито вън; държейки го на скута си – което е нито в небето, нито на земята.”[1] Това били благословиите, които Хиранякашипу поискал – „никой да не може да ме убие нито вътре, нито навън, нито във въздуха, никакво животно, нищичко…”. Но той забравил Кришна, Вишну; Той може да дойде във всякакъв облик, може да преодолее всички трикове на демоните.

И сега следва много картинно описание: „След това Той продължи да разпаря вътрешностите на демона и се окичи с червата му като с гирлянд, а бялата Му грива напълно подгизна от кръв. Този образ на Нрисимха с множество ръце и ужасяващо изражение изглеждаше изключително плашеща. Накрая Богът извади сърцето на Хиранякашипу от гръдния му кош и се обърна към хилядите демони, които се бяха втурнали да се бият с Него с многото си оръжия, и ги уби само с ноктите си.” И така, мисията е изпълнена.

„С триумфалното поведение на цар, който се възкачва на трона на сразен враг, Богът седна на трона на Хиранякашипу. Нрисимхадев изпитваше дълбока обич към Своя слуга, пазачът на дверите на Ваикунтха, който бе приел тялото на демон заради едно проклятие. Убивайки го, Богът бе освободил Хиранякашипу, защото всеки, който е убит лично от Бога постига спасение. Богът седна на трона насред залата с все още страховито и гневно лице. Никой нямаше смелост да се приближи и да Му предложи служене. Хиранякашипу бе бреме за целите три свята. Сега, след като бе погубен, съпругите на полубоговете лично поръсиха цветя от Сварга върху Нрисимхадев. Опитвайки се да успокоят гнева на Бога, без твърде много да се приближават към Него, всичките Му слуги и предани – като Брахма, Индра, Махадев, ришите и т.н. – започнаха да Му поднасят молитви.”

И така, това беше тъжната история на един противник на Вишну. По-добре да се стремим да обичаме Бога. Знаем, че тази форма е много страховита за враговете на Бога и много скъпа на преданите. Затова се препоръчва да се молим за закрилата и милостта на Бога – по какъвто и да било начин, в какъвто и да облик да сте вдъхновени да потърсите тази закрила. Знаете, че Кришна има две характеристики: Той е Дина Бандху – това означава „приятел на падналите”, така че всеки е приобщен; но когато научим, че Той е също и Бхакта Ватсала, „защитник на преданите”, тогава също сме насърчени да дойдем и от паднали души да променим позицията си в предани на Бога. Това е простичкото заключение на тази история; бъди добър бхакта и ще бъдеш защитен. Окончателният край на историята винаги е позитивен.

 

(следва продължение)

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”



OLYMPUS DIGITAL CAMERA

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник) 

„Бог Шри Хари чу словата на своя слуга Прахлада. Тъй като присъства навсякъде, Той се появи от колоната в Своя чуден облик на Нрисимха, за да подкрепи истината в думите на предания си. Тази ужасяваща форма – нито животно, нито човек – веднага започна да избива всички демони. Богът не искаше да компрометира думите на Брахма, който също е Негов слуга, тъй като Брахма бе обещал, че Хиранякашипу няма да бъде убит нито от човек, нито от животно, нито от някое друго създание, сътворено от него, Брахма, нито вътре, нито навън, нито с каквото и да било оръжие. Същевременно Той искаше да спази собственото си обещание „Можеш смело да заявиш, че Мой предан никога не е изгубен!”[1] също както и да потвърди истината в словата на Нарада Муни, който бе казал, че Прахлада е предан на Ананта и затова не може да бъде убит. Заради всички тези причини се появи Бог Нрисимха.

Макар да излезе от колоната, Богът не е някакво създание. Хиранякашипу видя този толкова удивителен облик, ала не видя в него Бога. За него това не беше Бог, а някакво фантастично същество – полу-човек (нри) и  полу-лъв (симха). За да види нещо в истинската му светлина, човек трябва да притежава нужните качества. Инак не би могъл да го съзре, дори обектът да е пред самите му очи. Богът е напълно съвършен сам по себе си и е себепроявен. Точно както слънцето може да бъде видяно единствено по силата на самото слънце, да бъде съзрян Богът е възможно само по Неговата милост, а не по друг начин. Единствено предана, отдадена душа е способна да види Бога, докато неотдадените глупци все не могат да Го проумеят.

Шри Хари е най-великият и най-могъщ магьосник, Той може да приеме всякакъв облик. Реши ли да погуби някого, никой не може да противостои на безграничната Му мощ. При все това, виждайки тази поразителна форма на Нрисимха, Хиранякашипу въпреки всичко вярваше, че има шансове да Го победи и, размахвайки боздугана си, се втурна към Бога с гръмовен рев. Като мушица, която пада в огъня, Хиранякашипу изчезна в сияйната светлина, излъчваща се от тялото на Бог Нрисимха. Не бива да се съмняваме във валидността на това описание от „Бхагаватам”, защото Върховният Бог е всемогъщ и може да направи всичко. В началото на сътворението Богът унищожава дълбокия мрак чрез Своята мощ. Затова не е изненадващо, че тъмният демон може лесно да изчезне в чистата саттвична светлина на Бог Хари.

С огромен гняв и устрем Хиранякашипу атакува Бог Нрисимха със своя боздуган, но богът му отвърна със собствения си боздуган с лекотата, с която Гаруда поглъща грамадна змия. Боздуганът е тежко оръжие, обичайно изработено от стомана. Битката с боздугани действително е опасен дуел. Сред всички полубогове Вишну е най-добрият боец с боздуган.

„Ваю Пурана” описва произхода на боздугана на Бога. Някога имало много страшен и опасен демон на име Гада, чиито кости били по-твърди и по-здрави от всяко оръжие. Той създавал големи притеснения на полубоговете, затова Брахма отишъл при него и поискал костите му като милостиня. По-късно от костите на Гада бил направен боздуган и предложен на Вишну. Оттам Богът получил името си Гададхара.”[2]

 

(следва продължение)

 

[1] „Бхагавад Гита” 9.31

[2] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”



Prahlada-Maharaja

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)
 
И така, спряхме дискусията на изречението: „Чистите предани на Бог Говинда могат да видят Божието присъствие във всички същества, а това е най-висшата цел, препоръчана във всички писания за хората в този свят. 
Синовете на дайтите приеха всички напътствия на Прахлада и ги ценяха високо, вследствие на което отхвърлиха ученията на демоничните си учители Шанда и Амарка. Заради общуването си с Прахлада, младите дайти станаха непоколебими в своята вяра във Вишну, а учителите им, уплашени от този развой на събитията, отидоха при цар Хиранякашипу да обяснят какво се е случило. Научил лошата вест, Хиранякашипу бе завладян от ужасяваща ярост и с треперещо от глава до пети тяло, реши лично да убие Прахлада. Съскайки като настъпена змия, Хиранякашипу крещеше обиди по Прахлада, провиквайки се, че момчето няма правото дори да се обръща към него. Смирен, с допрени длани, Прахлада стоеше пред Хиранякашипу, докато царят, пронизвайки го със свирепия си поглед, хвърляше по него жестоки думи: „Ти нахално, глупаво момченце, което съсипа рода си! О, нещастна отрепка, как се осмели да престъпиш заповедите ми. Идиот такъв, още сега ще те пратя в обителта на Яма, господаря на смъртта! Тъпоумно дете, всички царе на света се разтреперват щом ме видят разярен. Откъде взимаш силата да оставаш безстрашен пред мен?” Прахлада отвърна: „О царю, силата, за която говориш, не е само моя, но и твоя. Тя е същата сила, която поддържа всички същества на земята и във водата, висши и низши, започвайки от Брахма и включвайки всички създания под негова власт. Тази сила е единственият Върховен Господ, Той е вечното време и смъртта. Той е силата на сетивата и силата на ума, силата на тялото и душата във всички сетива, господарят на трите гуни, безмерен и способен да победи всички. Този Върховен Бог е създателят и разрушителят на този свят. Моля те, откажи се от демоничния си нрав и от двойствените си възгледи, основани на концепцията за приятел и враг. Трябва да гледаш на всички по еднакъв начин, защото нашият голям и единствен враг е собственият ни безконтролен ум. Освен него, други врагове няма. Онези, които виждат с еднакви очи всички са най-добрите сред поклонниците на Бога. В миналото глупци като теб също са били измъчвани от същия враг – неовладяния ум. Похот, гняв, илюзия, алчност, лудост и завист са крадците, които ограбват всичко от клетата душа. Без да сме овладели тях, как можем да си мислим, че сме завладели света? Светецът, който е еднакво разположен към всички и контролира ума си не може да има никакъв враг.”
Вбесен от думите на Прахлада, Хиранякашипу кресна: „Идиот, как се осмеляваш да ми се противопоставяш и да ме оскърбяваш? Нима ме обиждаш, мислейки си, че си овладял своите врагове? Несъмнено виждам, че смъртта ти наближава, защото в момента на смъртта хората губят ума и дума, и започват да бръщолевят безсмислици. О, нещастно и окаяно момченце, та кой е Господарят на този свят освен мен? Ако има някакъв Господ, къде е Той?” Прахлада каза: „Той присъства навсякъде.” Хиранякашипу отново попита: „Ако е така, защо не Го виждам в тази колона?” Прахлада отвърна: „Аз Го виждам в тази колона.” „О, значи Той е в тази колона? На мига ще отсека арогантната ти глава – нека твоят закрилник Хари да дойде и да те спаси!” 
Могъщият Хиранякашипу, ослепял от ярост, крещеше и викаше, размахвайки извития си меч, и като скочи от трона си, силно удари колоната. Тогава оттам се разнесе оглушителен звук. Брахма и всички полубогове си помислиха, че обвивката на вселената се пропуква и се уплашиха, че планетите им може да се сплескат. Водачът на демоните Хиранякашипу, от когото се бояха всички демонични царе, възнамеряваше да убие собствения си син Прахлада, но се стресна от ужасяващия звук. Макар да търсеше внимателно, той не успя да открие източника му.” [1] 
 
(следва продължение)
 
1. От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

 



Shridhara&Abhay Narayan

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

Въпрос на Парамананда: Въпросът ми е как да разрешаваме най-ефективно проблемите, свързани с нашата практика, и по-специално с мантруването? И как да повишаваме качеството на своето мантруване?

Свами Тиртха: Каква беше първата част?

Парамананда: Как да преодоляваме препятствията, трудностите в мантруването?

Свами Тиртха: За какво говориш? Аз не съм виждал никакви трудности в мантруването. Моля те, опитай се да обясниш, не разбирам.

Парамананда: Понякога е трудно…

Свами Тиртха: Трудно? Такова нещо не съществува в мантруването. Веднъж Гурудев задал подобен въпрос на Шрила Шридхара Махарадж – въпросът бил на някой от запада – та той казал: „Гурумахарадж, какво да правим, ако преданата ни практика се превърне в суха рутина?” Шрила Шридхара Махарадж отвърнал: „Не разбирам.” Гурудев повторил въпроса. После го задал трети път. И тогава разбрал, че такова нещо просто не съществува за него. За Шридхара Махарадж такова нещо не съществува – животът в преданост да стане суха рутина. Това било отвъд разбирането му, неспособен бил да си го представи.

Така че, следвайки неговия пример, ще ти бъде много невъзможно да ми обясниш какви са тези трудности в мантруването. Все пак може да има една трудност – да не влагаме достатъчно внимание. Да използваме маха-мантрата като фонов шум, не върши работа.

Обаче другата част от въпроса ти – как да подобрим качеството на мантруването си – е много важна. Като служим на тези, които мантруват правилно – това е най-добрият начин, само че е много фин.

Въпрос на Драги: Окончателният резултат от усилията ни от нашите старания ли зависи или от волята на Кришна?

Свами Тиртха: Бих казал, и от двете. Разбира се, Кришна може да те спаси дори въпреки нежеланието ти, но за Него е по-лесно, ако кажеш „да”. Тъй като бхакти е процес, който се спуска, всичко идва свише, но ако ние се справяме добре, подпомагаме процеса да се случва по-бързо. По милостта на Бога и на гуру, семенцето на бхакти е посадено в сърцето на предания. Така че можем да кажем, от тях зависи. А каква е нашата работа? Нашата работа е да копаем градинката си. Тогава семето ще расте добре.

 



Centaur

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

Въпрос на Хаягрива: Една част от историята за Прахлада беше разказът за Ямарадж, който дава съвети на вдовиците на Хиранякша. Там видяхме, че Хиранякашипу разбира съвършено философията, че не е тялото, обаче всъщност не го е осъзнал. Ние как можем на практика да разберем, че не сме тялото?

Свами Тиртха: Много лесно – избягвай да се качваш на кола с лош шофьор. Защото ако някой е лош шофьор, ти като пътник си изплашен до смърт да не стане катастрофа и това усилва телесното ти съзнание.

Но знаете, че отговорът на всички въпроси, започващи с „как да” е един. „Как да осъзная, че не съм тялото?” Мантрувай повече!

Но аз не искам да ползвам това за измъкване. Малко по малко, изправяйки се пред всичките си анартхи, като се пречистваме и идваме все по-близо до окончателната си идентичност на душа (атман), телесното съзнание би трябвало да намалява. Лесно е да се каже „Ние не сме телата”, но на практика в настоящата ситуация тялото ни е единственият инструмент, чрез който можем да се свързваме с всичко навън. С ръката си можете да вземете „Гита”, с очите си можете да я четете, с ума си можете да я проумеете, нали така? Така че тялото е много важно.

При все това тялото е изпълнено с нужди. То е една биологична конструкция. Затова, за да функционира добре, трябва да го храните, трябва да му давате малко сън, малко наслада от време на време, защото иначе няма да работи. Точно като една кола – без гориво не можете да я ползвате. По същия начин трябва да се грижим за този инструмент, който ни е даден, досущ като кола, за да стигнем целта си. Тялото не е обект на обожание, а инструмент, който можете да използвате в духовния си напредък.

Човешкото същество е точно като кентавър. При кентавъра една част е човешка, а задната част е животинска. Ние сме такива. Имаме някои съвсем базисни, биологични, животински инстинкти; а имаме и предна част с малко мозък, можете да вдигнете поглед към небето. Животинската ви задна страна не може да погледне небето. Но въпреки това, тя си върви с вас. Какво да се прави! Все пак ако ангажираме тялото по хубав начин като инструмент за постигане на духовната ни цел, то ще ни е от помощ.

Ние сме обусловени от тялото. Затова е силно препоръчително преданите да се само-анализират и да открият своята истинска идентичност. Веднъж завинаги трябва да разберем, че сме нещо отделно от тялото. Тялото съществува, но ние сме нещо различно. Затова от двете фази на духовния напредък, първата е да уловиш съзнателната си идентичност. Дори това е трудно. Но втората фаза е още по-трудна, защото тогава тази уловена съзнателна идентичност трябва да я посветим, да я предложим в лотосовите нозе на Бога. Така че това са двете фази: овладейте себе си, станете господар на собственото си съществуване; а сетне се посветете на Върховния.

И мисля, теоретично всички можем да се съгласим: „О, да, аз не съм тялото!” Но когато закуската ви отсъства, започват някои сигнали – тялото казва: „Аз също съм тук!” Така че как да осъзнаем това? Най-напред стремете се да добиете теоретичното разбиране, а след това се опитвайте да действате в съответствие с него – обаче това е механичният процес. Ако директно осъзнаем: “Аз принадлежа на Върховния, аз съм читкана, аз съм частица от божествената светлина, от божественото съзнание” – тогава това е революционният път, прекият път. И чрез мантруване, чрез следване на всички останали служения, които са ни дадени, малко по-малко слоевете на материалното съзнание се отстраняват.



narada-and-kayadhu-291x300

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник) 

И така, Прахлада напътства съучениците си, показвайки, че времето и човешкият живот са изключително ценни, и накрая подчертава, че да се служи на Вишну, Върховния, е много по-важно от всичко друго.

В крайна сметка момчетата демончета с удивление научават, че Прахлада е ученик на Нарада. Понеже те запитали: „Откъде получи знанието си?” Тогава Прахлада казал: „О, научих го от Нарада.” „Как е възможно? Та ти не си се срещал с него!” Обаче докато Прахлада бил в утробата на майка си, тя била срещнала Нарада Муни. Така можем да кажем, че Прахлада получил пренатално образованиe.

Така че, скъпи майки, вземете това предвид! Когато носите нов живот под сърцето си, не се гневете, развийте много добро съзнание. Защото има връзка между вас и детето ви. Всичко, което правите, което мислите, което чувате се предава на детето. Можете да дадете добро обучение на бъдещия си син или дъщеря. Например, ако носите дете в утробата си и през цялото време се карате със своя съпруг, на това учите детето. И когато малката ви дъщеря излезе на бял свят, такъв ще е нравът ѝ – кавгаджийски. Това е възможно. Но ако четете „Бхагавад Гита”, детето може да стане учен в науката на предаността. Обаче внимавайте, ако детето е велика душа и направите грешка при четенето на „Бхагаватам” или „Гита”, може да получите ритник отвътре.

Това наистина действа – съществува възможност да се повлияе, да се общува, да се научи детето на някои неща, тъй като то е съзнателно. Животът започва в мига на зачатието. Така че вътре в тялото си носите съзнателно същество. Затова довеждането на нови деца на планетата Земя е много голямо служене.

И накрая Прахлада заключава: „По пътя на предаността към Бога не съществуват разграничения, основаващи се на каста или раса. Якши, ракшаси, жени, шудри, кравари и дори грешници, животни и птици имат право да вкусят нектара на предаността към Бог Ачюта. Затова се казва, че чистите предани на Говинда могат да видят Бога присъстващ във всички същества. А това е най-висшата цел, препоръчана от всички свещени писания за всички човешки същества – да виждаш Господ навсякъде и никога да не забравяш за Него.”[1]

 

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”