Calendar

February 2019
M T W T F S S
« Jan    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728  



Допълнителни издания issues

DO--2709-katherine-mccormack-41098

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник)

 

Въпрос на Ядунатх: Бихте ли обяснили моля какво означава в нашата школа сад-гуру? Какъв е хлябът, който ни дава сад-гуру? И какво дължим за него?

Свами Тиртха: Последната част ми хареса.

Сад-гуру не е обикновен човек. Казва се, че ако някой счита святото място за обикновена географска локация, ако счита, че муртито е направено от дърво, камък или метал, или че духовният учител е обикновено човешко същество, прави голяма грешка. Формално може и да изглежда така. Обаче ако виждаме само формалната страна, няма да прозрем същината и тя няма да се превърне в активен принцип в живота ни.

Сад-гуру е такъв, че напълно въплъщава гуру-татва в своята личност. Истинският сад-гуру е също и самаста-гуру – представя всички духовни учители. Самаста е общността от учители. При все това гуру не е някаква теологична таттва, не е богословска истина или принцип; за щастие той е личност. Тази божествена сила влиза в живота ни посредством личност. Може за един ученик даден учител да е просто гуру, а за друг да е сад-гуру. Това не зависи от имената и титлите, които си придобил. Негово Светейшество Махамандалешвар Шри Шри Незнам Си Кой Камабхогананда Свами. Кама-бхога – наслаждения и секс. Защото титлите, които хората преследват, край нямат. „Засега съм още само Негово Светейшество. Все още не съм Негова Божествена Милост”. Хората гонят титли.

Но кое е важното? Важното е дали аз съм способен да разпозная кой е истински. Въпросът не е в титлата ми, нито в неговата титла – въпросът е в моя поглед. И понякога е вътре в парампара, друг път е извън парампара. Защото гуру е универсален принцип. Но какво можеш да правиш с някакъв универсален принцип в живота си? Нищо. Затова ни е нужна лична интерпретация. И затова собственият ни мъничък, незначителен гуру е най-великият от всички за нас.

Това е за първата част на въпроса ти. Каква беше втората?

Ядунатх: Какъв е хлябът, който ядем от него?

Ямуна: И какво трябва да дадем в замяна.

Свами Тиртха: Това беше третата част. Не съм забравил.

Всъщност ние с моите духовни братя и сестри не ядяхме кришна-прасадам. Не. Нужно ли е да продължавам? Мисля, че разбирате. Нека оставим този въпрос отворен. Нека всеки го разбира според способностите си.

Но нали знаете пеликана? Как пеликанът храни малките си? Дава им предварително смляна риба. Всъщност и ние сме така. Ние трябва да приемаме само прасадам. Защото каквото и да идва от духовния учител, то е прасадам. За нещастие хората понякога злоупотребяват с този принцип.

И какво трябва да дадем в замяна? А какво имате? Имате ли мъничко вода? Някой плод, някое листенце? Можете да ги поднесете на нашия Бог. Пък сетне Той ще дойде с по-нататъшните си изисквания.



hare-krishna-jai

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Въпрос на Гиридхари: По дефиниция приемаме, че гуру трябва да принадлежи на дадена традиция, парампара. Това без съмнение е така. Но последният български цар е бил немец, не българин. Принцът на демоните Прахлада Махарадж не е бил демон, бил е бхакта. Сигурен съм, че има много гуру, които не идват от парампара. Това е поредната несъвместимост. Бихте ли изяснили и хармонизирали това моля?

Свами Тиртха: Мога да кажа да, вярно е – много автентични гуру може да дойдат и извън традицията. Но дори и някой да е способен да дойде извън дадена традиция, обикновено приема формалностите. Изключително възвишените, избраните са свободни да дойдат, да останат и да си тръгнат. Но ние не сме свободни да дойдем, да останем и да си тръгнем – имам предвид обикновения човек. Затова е по-безопасно да се следва традиция. И великите учители обичайно дават този пример. Но за някои истински учители е възможно да дойдат и по много необичайни, специални начини. Онова, което е неочаквано и необикновено за нас, за тях е съвсем нормално. Което тук може да изглежда като формалност, в духовния живот може да е съвсем съществено.

Трябва да сме способни да преценим кой използва било традицията, било липсата на такава като оправдание. Защото често искаме да се утвърдим, да докажем себе си или позицията си. Затова се крием зад дхотито на духовния си учител. И ако повтаряме навиците, жестовете и думите му си мислим, че сме на неговото ниво. Има много добър пример: Шрила Прабхупада като седемдесет, почти осемдесетгодишен възрастен човек, ходел с бастун. И младите му, двайсетгодишни ученици, също започнали да ходят с бастун. „Щом моят Гурудев има бастун, и аз ще имам.” Съжалявам, но това е нелепо! Някои от тях вървели с бастун – защо?

Така че не става въпрос за имитация. Не се крийте зад дхотито на духовния си учител, не го цитирайте тогава, когато самите вие трябва да изразите позиция. Не се опитвайте да прикривате недостатъците си с неговото име. Често използваме великите хора, за да скриваме грешките си.

Но защо трябва да говорим толкова  много за грешки, проблеми и притеснения? Недостатъците на другите не ни помагат. Трябва да се стремим да се отдаваме доколкото ни е по силите на върховната, най-възвишената истина, която сме открили. А ако намерим чист източник и чисто предаване, тогава ако сме способни да вложим най-чистите си качества, сме щастливци. Затова трябва с вяра да следваме деветте процеса на преданото служене – шраванам, киртанам, смаранам и т.н. – защото ако навлизаме все по-надълбоко в своята божествена посветеност, несъмнено ще добиваме все по-добра и по-реалистична визия.

Гиридхари: Имах предвид, че Исус не е бил част от ученическа приемственост, гуру-парампара

Свами Тиртха: Как така? Той е бил посветен. Приел е посвещение от Йоан Кръстител. Това е парампара.

Въпрос: Каква е разликата между подражание и истинско следване?

Свами Тиртха: Много е просто: по плодовете се познава. Чрез подражание няма да постигнете никакви плодове, ще бъдете разочаровани; а чрез истинско следване ще достигнете целта си. Това, уви, се разбира чак накрая – дали следването ни е било истинско или имитация. Но не се тревожете, истинският гуру ще пресече склонността ви към подражателство; колкото и да е болезнено, ще го направи. Защото той не очаква нищо в замяна. Знаете, да коригираш грешките на хората не е престижна работа. Понеже това на никой не му харесва. Ала можем да сме сигурни, че ако се посветим на истински учител, на сад-гуру, той ще отсече всичко, което е формално, превзето или подражателско по нашия път напред.

 

(следва продължение)

 



Prahlada

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Въпрос на Гиридхари: Напълно съм съгласен, че дължим всичко на онзи, чийто хляб ядем; и не става дума само за хляб, но е осигурено всичко. Виждаме, че Прахлада наистина отдава почит на баща си, само че едновременно с това изразява и специфичното си мнение по даден въпрос. Как съжителстват тези две тенденции?

Свами Тиртха: Благодаря ти! Сега трябва да се докажа, отстранявайки съмненията ти. И така, Прахлада официално и формално спада към расата на асурите. Затова и отдава пълно уважение на баща си. Обаче по духовна приемственост той принадлежи на Вишну, на школата на предаността, тъй като е отдаден на истината. Съществуват две нива на познание: едното е пара, а другото апара; едното е по-висшата истина, а другото по-низшата истина. Така че на по-ниското ниво Прахлада принадлежи на демоничната раса, той е син на своя баща, ученик на учителите си и т.н. – множество относителни позиции. Точно както и ние имаме много относителни ангажименти и позиции. Но по духовно посвещение и свързаност, той принадлежи на Нарада като негов учител, принадлежи на Вишну като свой възлюбен Господ – и това е истинската връзка, това е истинският живот. Не е нещо формално. Затова със сладки думи и уважение той иска да успокои бащата, обаче остава верен на истината. И на няколко места в текста се споменаваше: „Понеже беше запитан публично.” Ако баща му го бе попитал насаме, Прахлада не би поучавал баща си, защото това не се препоръчва. Но тъй като се случвало пред хора, той използвал възможността да прослави достойнствата на обожанието към Вишну в сравнение с всичко останало.

И така, какво трябва да научим от това? Отдавайте дължимото уважение на всеки според позицията му, ала бъдете посветени на истината. По-нататък ще видим, че Прахлада бил толкова верен, че не бил готов да се откаже от обожанието си, въпреки всички неволи и мъчения, пред които трябвало да се изправи. Бил силен и устоял на изпитанията. Така че това е сблъсък между относителните, материални ангажименти и най-висшата посветеност. И ако в живота ни има подобен сблъсък, обичайно се препоръчва да изберем по-висшата връзка.

 

(следва продължение)

 



butterfly in the rain

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

И така, качествата на този, чиято е храната, ще се прехвърлят на ядящия. Кажете едно качество на Кришна? Едно от имената на нашия Бог е Хари, нали? Хари – „крадец”. Значи щом учителите ни ядат храната на един крадец, това качество ще премине у тях! О, нима трябва да виждам духовния си учител като крадец? Да, в един смисъл да. Защото Кришна открадва от любимите си слуги всичко, което е пагубно за духовния им напредък. Хари означава „който маха” – Премахващият; Той отстранява всички препятствия и всички привързаности. А онези, които ядат хари-прасад, също ще имат това качество, те също ще действат така, че да премахнат привързаностите ви.

Шрила Гоура Кишора Дас Бабаджи бил много възвишен и абсолютно отречен. Той практически не притежавал нищо. Веднъж в Навадвип имало буря през нощта, когато в дома на Бхактивинод Тхакур някой почукал на вратата. Той отворил и видял в дъжда да стои Гоура Кишора Дас Бабаджи. Бхактивинод много високо ценял Бабаджи Махарадж. Макар да е леко необичайно старшият ти наставник да те събуди посред нощ по време на буря, тропайки на вратата, Бхактивинод Тхакур незабавно казал: „О, Бабаджи Махарадж, как мога да ти служа? Може би искаш да се скриеш от дъжда? Имаш нужда от подслон за тази нощ ли?” Нищо подобно. Гоура Кишора казал: „Имаш ли картоф?” Бхактивинод Тхакур отвърнал: „…Най-вероятно да…” Влязъл вътре, потърсил картофа и го донесъл. „Ето го картофа.” Гоура Кишора Дас го взел и си тръгнал. Бхактивинод Тхакур дълбоко се зачудил: „Колко необичайно! Насред бурната нощ Бабаджи Махарадж идва и взима последния ми картоф.” И той незабавно проумял, че не картофът му бил отнет, а привързаността към последния му картоф. Тогава много се зарадвал. Защо? Защото Гоура Кишора Дас Бабаджии Махарадж също ядял хари-прасад. Той искал да отнеме всичко, което не било добро.

И всъщност това е едно много висше качество на духовния учител – че той отнема. Но знаете, сега е Кали Юга. И има много Кали Юга учители, които отнемат вярата на своите последователи. Или пък отнемат парите на последователите си. Или каквото и да е! Но малцина са тези, които ще отнемат материалните им страдания. Или които са способни да премахнат съмненията на учениците си. Това, можем да кажем, е едно най-висше качество на духовния учител – че той може да отстрани съмненията на своите ученици. Това е много важно.

Сега ще кажете: защо не е споменато тук? Защото е споменато другаде.

 

(следва продължение)

 



20130625GF79878

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Въпрос: Споменахте двете важни качества на гуру – да притежава божествено знание и вяра. Защо не е споменато тук и че той трябва да принадлежи към приемственост?

Свами Тиртха: Защото е споменато другаде. Не може всичко да е изброено на едно място. Много просто.

И всъщност качествата на гуру са много дълъг списък. Има много видове гуру. Например като Шанда и Амарка – те принадлежат на браминската каста, но при все това службата им е да обучават расата на асурите и специалността им е политика. Те са учители и трябва да бъдат уважавани. Всички учители трябва да бъдат уважавани – това е точка номер едно. Ако отдавате необходимото уважение на всички в съответствие с позицията им, няма да допускате никакви грешки. Това трябва да е основният принцип – уважавайте всеки според статута му.

Ала тъй като Шанда и Амарка са слуги на своя баща и учител, Шукрачария, а освен това са на служба при Хиранякашипу, те не могат да преподават и постъпват свободно. Ако ядеш хляба на някого, ти си обвързан, задължен си на този човек. Разбирате ли това? Ясно ли е? Веднъж се опитах да кажа това на една лекция. На следващия ден някой дойде и ме попита: „Какво беше онова, което спомена за прасадама вчера?” Може би не съм се изразил правилно. Затова ви питам: „Разбирате ли какво имам предвид?” Например, вие сте млад човек, живеете у дома при родителите си и ядете тяхната храна; но въпреки това ги критикувате. Това на какво прилича!? Издържайте се сами, яжте собствения си хляб – тогава ще разберете какво е. Не е хубаво. Ако зависите от някого, а го критикувате, това не е хубаво. Защото по дхарма, карма, традиция, кръв, каквото щете – вие сте зависими от него. Тогава не сте свободни.

Шанда и Амарка приемали хляба на своя баща и учител Шукрачария, а той бил на служба при Хиранякашипу, царя на демоните. Това означава, че те ядели неговия прасадам. Какво въобще можем да научим от тях? Тези учители се били посветили на тъмната страна.

Ами ваишнавските гуру? Те чий хляб ядат?

Хаягрива: На Кришна.

Свами Тиртха: Те ядат хляба на Кришна, правилно. Свободни ли са как да постъпват и как да говорят? Не са. Не са. Храната е много специален канал за предаване на енергия. Във вас преминава енергия от човека, който е готвил или чийто хляб ядете. У ядящия се прехвърлят качества. И това е доказано. Веднъж една бхакта беше в много горчиво настроение – тъжна, гневна, в много лошо разположение на духа. В това време тя готвеше. И повярвайте ми, храната горчеше. Горчеше! Затова бъдете много внимателни като готвите да сте в много позитивно, радостно и щастливо настроение, в много посветено на Бога настроение. Тогава храната, която готвите няма да е просто сладка, а божествена. И всички онези, които ще приемат тази храна, също ще танцуват в екстаз.

 

(следва продължение)

 



handsWater630

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

„Прахлада каза: „Не е възможно да се добие преданост към Кришна от онези, които са привързани към материалния живот. Подобни материалистични хора са изцяло потънали в безогледно наслаждаване на сетивата си. Затова пропадат в най-тъмен ад и предъвкват сдъвканото. Макар тези двама гуру, Шанда и Амарка, да познават Ведите, те са неспособни да разберат, че Вишну е единствената цел на Ведите. Тъй като са изпълнени с материални желания, остават привлечени от сладките слова и цветистия език на частта карма-кханда от Ведите. Точно както един слепец не може да покаже верния път на друг слепец, те не могат да ме научат на преданост към Вишну, понеже очите им са гъсто забулени от трите гуни. Докато човек не се пречисти с прахта от лотосовите нозе на махатма, лишен от материални желания, не е възможно да влезе в досег с лотосовите нозе на Бога. Ако някой има щастието да се натъкне на такава рядко срещана душа, каквато е махатма, искрено въвличайки сърцето и душата си в служене към лотосовите нозе на Кришна, всичките му анартхи, лоши качества и навици, ще изчезнат.”[1]

И така, кой може да даде бхакти? Една от книгите на Шрила Прабхупада се нарича „Животът идва от живот”. Можем да развием това: можем да кажем, че знанието идва от съзнание, а любовта идва от према, божествена любов. Тогава откъде идва бхакти? Щом животът произхожда от живот и любовта от любов, тогава бхакти произхожда от…? Правилно, от бхакти. Така че кой може да ви даде бхакти? Само тези, които я имат. Които я нямат, не могат да ви я дадат. Затова трябва отчаяно да търсим някой, който я има и после да помолим за своя дял: „Моля те, бъди милостив! Ти приемаш своя прасад на изобилната трапеза на Кришна. Моля те, дай няколко хапки и на мен.” Такова трябва да е нашето желание. Затова стремете се да добиете бхакти от тези, които имат бхакти. Какво друго мога да кажа?

А как да разпознаем кой има бхакти? Не е лесно. Шрила Шридхара Махарадж казва: „Как ще познаете дали някой е интелигентен? Ако вие също сте интелигентни.” Тогава незабавно ще разберете: „Да, този човек е интелигентен”. Но как да познаем кой има бхакти? Кой има бхакти могат да познаят само тези, които също имат бхакти. Но щом аз нямам бхакти, как да разпозная кой има? Стана много сложно… Все пак, за щастие, има хора, които ни желаят доброто и които ще ни кажат: „Хей, ето го изворът.”

За да намерите вода, трябва да копаете дълбоко. За да намерите божествено знание, трябва да копаете още по-дълбоко. А за да откриете божествена любов, трябва да копаете дори още по-надълбоко. И тогава няма да я откриете. „Не е тук! Копая ли копая, стигнах отвъд знанието, но я няма!” Тогава излизате на повърхността от голямата дупка, която сте изкопали. И когато отново сте горе си казвате: „Хей, та тя е тук! Някой я лее наоколо.”

Така че в това е нашата надежда – да намерим извора, да намерим онзи, който ще ни помогне.

(следва продължение) 

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”



12-0

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

И така, Прахлада си мислел: „Шанда и Амарка не са истински гуру. Аз имах възможността да изуча вишну-бхакти, предаността към Вишну, от Нарада Муни, който е моят истински учител. Бих могъл да кажа нещо от ученията на Шанда и Амарка, както иска баща ми, но понеже въпросът бе зададен в присъствието на останалите, ще изрека напътствията на моя истински сад-гуру Нарада Муни.”[1]

Какво можеш да научиш от онези двама учители? Само политика. А какво научаваш от Нарада Муни? Преданост. Обикновено всички риши и учители излагат познанията си в някаква шастра, в някаква писмена форма. Нарада също е считан за автор на една много важна творба, наречена „Нарада Бхакти Сутра”. Сутра е „нишката” или „същината на мисълта”, а бхакти е „преданост към Бога”. Така че това е същностен трактат върху бхакти. А щом това е творбата на Нарада, какво можете да научите от него? Само бхакти.

„След като разсъди така, Прахлада отвърна на въпроса на баща си следното: „Най-висшата форма на знание е желанието да се отдадеш на Вишну и да се стремиш да Го удовлетвориш директно чрез деветте метода на предаността, които са: слушане и рецитиране на неща, свързани с Вишну, помнене на Него, служене в лотосовите Му нозе, обожаване на Него, поднасяне на почитания Нему, следване на напътствията Му, приятелство с Него и пълна отдаденост Нему с тяло, ум и реч. Считам, че човек, който редовно практикува всичко това, е изучил най-добрата наука.”

И така, Прахлада е верен на истината. Той не прави компромиси. Въпреки, че е обучаван от демонични учители, въпреки че очакването на баща му: „Какво научи, синко?” е напълно различно, въпреки че знае, че откровеният му отговор няма да се хареса, при все това той е готов да изрази мнението си. „Кое е най-доброто в живота?” „Отдадеността към Вишну.”

„Чувайки от устата на собствения си син Прахлада, че служенето и обожаването на Вишну е най-добрият тип знание, Хиранякашипу се увери, че подобни идеи са вменени на детето от учителите му. Устните му затрепериха в ужасен гняв и той започна да крещи обиди на Шанда, сина на своя гуру: „О, долен брамине, идиот! Какво направи? Ти ме оскърби, вземайки страната на моя враг, обучавайки това невежо дете в безсмислена преданост към Вишну! Човек може да върши тайно грехове, но рано или късно делата му се проявяват под формата на болест или други симптоми. По същия начин и в този свят има много злонравни хора, които се обличат като садху и се представят за приятели, но истинският им нрав излиза наяве с времето.” Хиранякашипу обвиняваше синовете на своя семеен гуру, а те пламенно искаха да се оправдаят и затова казаха: „О, победителю на Индра, трите свята треперят пред твоята мощ, дори господарят на Сварга се страхува от теб. Как може нищожен човек като мен да заговорничи срещу теб! Повярвай ми, тези идеи на Прахлада са резултат на вродената му природа. Не ги е научил от никой друг. Не ни обвинявай, недей да се гневиш!”

По онова време, в Сатя Юга, всички били искрени. Така че нямало причина човек да се съмнява в думите на другите. Хиранякашипу прие за истина словата на сина на своя гуру и отново попита сина си Прахлада: „О, позор и гибел за своя род, щом не си взел тези идеи от уроците на своите гуру, как тогава стана толкова неверен и безсрамен? Как тръгна умът ти по такъв лош път?”

 

(следва продължение)

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”



offering_Radharaman

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

Продължаваме нашето четене. Научихме за проблемите на Прахлада в училище – как посветеността му към Вишну и готовността му да сподели своята вярност към Него му донесли неприятности.

„Учителите на Прахлада го хокаха сурово, но нямаха кураж да го бият, тъй като беше син на царя. След известно време те отново започнаха да преподават на Прахлада с голяма загриженост и внимание принципите на дхарма, артха и кама, и трите вида шастра, които биха го вдъхновили да следва тези пътеки. Няколко дни след това се увериха, че Прахлада е научил всичко за науката на политиката, понеже можеше да отговори на всичките им въпроси правилно. Много щастливи, най-напред те отведоха детето при майка му. Царицата бе изключително радостна да види своя син; тя го окъпа хубаво, ароматизира тялото му с парфюм и го украси с благоприятни знаци. След това го облече в красиви дрехи и го нагизди със скъпоценни украшения. Тогава учителите му отведоха Прахлада да види цар Хиранякашипу. Прахлада поднесе почитанията си още щом се яви в присъствието на баща си. Виждайки сина си прострян в поклон в нозете си, Хиранякашипу го благослови и го прегърна с двете си ръце, изпитвайки голяма наслада от това. Сетне той вдигна детето в скута си и, обливайки го в радостните си сълзи, му каза с щастлива усмивка: „О, Прахлада, мое скъпо дете, да живееш дълго! Моля те, кажи ми, кое най-много ти хареса сред добрите неща, които научи от своите гуру?” Запитан така от баща си, Прахлада си помисли: ‘”Двамата синове на Шукрачария не са автентични учители. Писанията казва, че сад-гуру, истинският гуру, трябва да притежава две качества. Първото е шротрия – тоест трябва да познава писанията много добре. Второто е брахма-ништха – трябва да има пълна вяра в Бога. Може да се каже, че Шанда и Амарка, двамата учители, познават добре писанията. Обаче нямат вяра в Бога. Обратното, те са твърде привързани към материалните обекти и затова не могат да бъдат считани за истински гуру.”[1]

Вие често питате: „Кой е истински гуру?” Обикновено тогава аз пък задавам въпроса: „Кой е истински ученик?” Така че всички си имаме въпроси и теми за обсъждане. Но тук се споменават тези две качества: шротриям брахма-ништхам. Шротриям – познание върху шастрите; и брахма-ништхам – никакви други занимания освен посветеност към Бога. Това означава край с личния живот. Има и много-много други качества и изисквания, формулирани от древната традиция или от последователите на Шри Чайтаня Махапрабху. Но ако се налага да избираме измежду тези две качества, кое е по-важното? Познаването на шастрите или дълбоката вяра в Бога? Дълбоката вяра е много по-важна. Защото шастрите край нямат. Безпределни са! Разбира се, трябва да е налице известно ниво на информираност, ала в крайна сметка трябва да присъства това божествено качество на посветеност и осъзнатост.

Обикновено хората си мислят: „Ако съм учен, ще получа по-голямо уважение.” Затова вие събирате мъничко знания оттук-оттам и се опитвате да го покажете пред другите. Но подобен род знание е досущ като масло – колкото по-малко имате, толкова повече го разнасяте. По-късно, когато достигнете малко по-зряла степен в духовния си път, вече няма да ви интересува събирането на много знания, още по-малко пък разпространяването им. Това бе много красиво показано от Бхакти Вайбхава Пури Махарадж. Неговите млади ученици санняси даваха изключително изкусни лекции – красноречиви, бляскави, впечатляващи, изпълнени с истории и цитати, с какво ли не… Но веднъж посетих един храм, където самият той даде лекция. И знаете, след лекция бхактите обикновено дискутират какво са чули. Същото беше и този път, те говореха: „О, Гурумахарадж каза, че когато влизаме в храма трябва да се стремим да поднасяме почитанията си със смирение пред муртите.” А аз си помислих: „Без красноречие, без анекдоти, без цитати; нещо съвсем простичко – стремете се да поднасяте любяща почит на Бога.” Но не е ли това изключително съществено послание, което не се нуждае от лъскавината на една майсторска лекция? Според мен е много съществено.

Така че ако се налага да избираме между двете – знание или вяра – по-добре да изберем вярата. Защото ако имате вяра, ще ви бъде дадено знание. Ако имате знание, дори мъничката си вяра можете да изгубите съвсем лесно.

 

(следва продължение)

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”



humility

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

Въпрос: Моят въпрос е за смирението, понеже знаем, че смирението е най-краткият път за постигане на целта. Какво трябва да е отношението ни към различните групи – ваишнавите, останалите хора, Бог? Какъв трябва да е подходът ни в смирението?

Свами Тиртха: Трябва да сме смирени в смирението си. Знаете ли, понякога някои проповедници говорят за тринад апи суничена – „Бъди по-смирен от стрък трева”[1], но са готови да се впуснат във всеки спор или клюка за другите. Влизат като генерали в стаята и изнасят много тежка лекция – за смирението. Не забравяйте, хората обикновено говорят за слабите си места. Ако някой набляга твърде много на тази или онази специфична тема, може би самият той има проблем с това. Затова аз обикновено говоря за смирената посветеност към Бога, тъй като тя е нещо много трудно за мен. Но се надявам, че повтаряйки тази тема, нещичко ще достигне и до мен.

Смирението е много могъщ принцип, съгласен съм. Затова трябва да сме много внимателни как да го прилагаме правилно. В този смисъл насоката на Шрила Шридхара Махарадж е много полезна, понеже той казва: „Не бъдете смирени с глупаците. Смирението трябва да се упражнява в компанията на ваишнавите.” Той казва, например, крадец идва в храма и понеже си смирен, му казваш: „Хубаво, че събра всичко от олтара, но не забравяй и парите на храма, вземи и тях.” В името на смирението. Не, ще вземеш тояга и ще го прогониш – в името на смирението!

Така че трябва да се научим как да прилагаме смирението правилно. Всред ваишнавите виреят известни страхове. Например, може да си мислите, че да не си съгласен с нещо е апарадха. Не, не е. Да имаш различно мнение и да го изразиш по хубав начин – няма нищо оскърбително в това. Не е обида да имаш мнение. И ако дадете мнението си, а отговорът е: ”О, това е апарадха!” не го вярвайте – стига намерението ви да е чисто и да следвате правилата на етикета. Вие познавате сърцето си. Ако сте глупави скандалджии, винаги готови да създават проблеми – разбира се, не говоря за това. Но ако по някои въпроси имаме определени убеждения, не е апарадха да изразим несъгласието си.

Нека ви разкажа една история. Веднъж един духовен учител казал на свой ученик: „Искам да отидеш при този и този друг мой ученик, имам проблеми с него. Кажи му, че му отнемам името и джапата. Той вече не е мой ученик. Отхвърлям го. Моля те да му кажеш това и да ми донесеш джапата му.” И така, нашият човек, като покорен слуга на учителя си, отишъл при своя духовен брат. Знаел какво послание носи, но познавал също и науката на политиката. Затова не започнал с четвъртия принцип – насилието, а тръгнал от първия – да се държи добре, приятелски. Започнал разговор и в крайна сметка нашият човек разбрал, че другият не е против техния духовен учител, а просто е слаб и има някакви проблеми в личния живот. И накрая взел решение да не му отнема посвещението, да не му отнема джапата, да не му отнема името.

Като се върнал при духовния си учител, гуру попитал: „Направи ли каквото ти заръчах? Отне ли му името? Къде е джапата?” а той отвърнал: „Не, не изпълних заръката ти.” Обикновено трябва да изпълняваме заръките на своя духовен учител, нали? При това той бил много отговорен бхакта – защото това е отговорна задача, не е просто „измий пода”, а е нещо сериозно. Гуру попитал: „Защо не я изпълни?” и той започнал да обяснява: „Ами, стана така и така, аз разбрах позицията му и проумях, че той като цяло е добър, това просто е някакъв временен недостатък.” Тогава гуру казал: „Браво, сине мой. Много съм щастлив, че не изпълни заръката ми.”

И това е много конкретен случай. Не е просто да имаш различно мнение по даден въпрос. Това е директно опълчване срещу инструкцията – „Направи го”, а ти не го правиш. Но един истински учител би бил удовлетворен при такъв случай. Именно затова той казал: „Браво, сине мой.” Защото въпросът не е да се изтезава другия, а да се стигне до истината. А можем да стигнем до истината като проумеем ситуацията по-добре – събирайки повече информация, проявявайки приятелство, показвайки повече готовност за споделяне – тогава мисията е изпълнена. Разбира се, не казвам при всеки удобен случай да се правим на по-умни от духовния си учител и да се опълчваме на напътствията му – не. Но стремете се да разберете същината.

И така, смирението е много, много могъщ принцип. Затова и трябва да го прилагаме правилно. Но ако възпяваме светите имена, това ще ни помогне да разберем как да постъпваме както трябва. Виждал съм това в практиката на Шрила Прамадвейти Махарадж. Забелязал съм, че когато има някакъв конфликт, когато трябва да се вземе някакво решение, той замълчава, мантрува няколко кръга и след това дава мнението си. Това е, което трябва да следваме. Винаги се стремете да поканите божественото в ситуацията – тогава ще можете да я решите добре.

[1] „Шикшащака” 3



Depositphotos_32655729_l-2015

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник)

 

И така, четирите начина да се справите с враг, с конфликтна ситуация или предизвикателство са: първо, дръжте се приятелски – това е най-добрият вариант. Ако ви предизвикват, опитайте се да се държите приятелски. Често това не е достатъчно, нали? Тогава трябва да приложим точка втора – даване на подаръци, поднасяне на дарове. Ако отидете при врага си с нещо много скъпо за него, това ще му хареса: „О, много добре, много добре!” Можете да го подкупите. Ако дори това не помага, можете да приложите третия метод – бхеда; бхеда означава „да разделяш” – да отклоните вниманието му. Опитайте се да внесете някакви съмнения в убедеността му. Ако и това не помогне, цапнете го в носа. Обаче насилието е последният, последният подход в разрешаването на конфликтни ситуации.

Добре, може да не сте международен дипломат. Но сте дипломат на живота си, на дома си и на своето семейство. Така че моля ви, ако имате ситуация на конфликт, недейте да започвате с четвъртото! „Ще те ударя ако не се съгласяваш с мен!” Първо… кое беше първото? Бъдете добри. Постъпвайте приятелски. Но аз знам, че като нация вие сте и много щедри. Тогава можете да приложите втория вариант – подарете нещичко. Например, ако съпругата ви е ядосана, донесете ѝ букет цветя. Това е евтино решение. Ако сте по-богати, донесете ѝ диамантен пръстен. Дамите не могат да устоят на подобни неща. О, съжалявам, тези теми трябва да ги дискутираме насаме… Но вие, българите, сте и добри дипломати. Значи в случай, че това не проработи, опитайте се да всеете някакви съмнения. Знам, че сте и големи бойци. Така че в някои случаи може да се стигне и до последното. Но единствено, единствено въз основа на „ние си принадлежим”.

Знаете ли, от време на време посещавам някои приятели бхакти. Има едно семейство, където ходя вече повече от десет години и през цялото време слушам там някакви конфликти – кавги, неразбирателства, сблъсъци. И аз не разбирах, мислех си, че имат някакви проблеми. Но накрая, след много години проумях – не, това е тяхната естествена садху-санга. Те така си общуват помежду си. Оттогава не го вземам на сериозно когато се оплакват от нещо или когато назрява поредният скандал. Защото това е солта и пипера на хляба им насъщен.

„Династията на дайтите е като градина със сандалови дървета. Но това дете се роди като някакъв трънлив храст. Вишну е като брадвата, която иска да отсече и изкорени рода на дайтите, а Прахлада е здравата дървесина, която ще стане дръжката на тази брадва, за да бъде извършено унищожението напълно.”[1] За тях тези думи били израз на възмущение, но за нас звучат като комплимент.

 

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”