Calendar

December 2018
M T W T F S S
« Nov    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

Sharanagati

Collected words from talks of Swami Tirtha




Mehrangarh-Fort_Sati-Hands_©-Meinzahn

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

Ще продължим да четем от една древна поучителна история за сблъсъка между негативните и божествените сили. Имало един велик демон, голям противник на Бога, и той имал син, който бил много предан на Господа. Само си представете такъв конфликт! Стремиш се да дадеш цялото негативно образование на своя син, за да стане подобаващ демон, а той не ти обръща никакво внимание, иска да бъде добро момче. Виждате, времената се променят. Какво се случва днес, в 21-ви век? Точно обратното: искаш да дадеш добро образование на сина си, за да стане свестен човек, а пък той развива демонични качества. В древни времена било наопаки. Затова понякога е добре да пътешестваме във времето, да върнем колелото на времето малко назад – няколкостотин, няколко хиляди, няколко милиона години – за да открием истината.

Виждате ли, винаги има съревнование между светлината и мрака. Тази история е за забравата. Тя е разговор между Ямараджа, бога на смъртта, и роднините на наскоро починал човек[1].

„В царство Ушинара живеел прославен цар на име Суягя. Един ден враговете му нападнали неговото царство и той потеглил с войска на бой. Но в последвалото страшно сражение царят бил убит. При вестта за смъртта му всички жители на Ушинара били поразени от скръб. Тялото на царя лежало на бойното поле, пронизано от множество остри стрели и потънало в кръв. Ала въпреки многото рани, разпилените коси и помътнелите очи, лицето на царя все още изразявало огромното му чувство на гняв. Декорираната му ризница била разкъсана на парчета, накитите и украшенията му били разпилени околовръст, а прахта от полесражението затъмнявала блясъка на лика му. Дори ръцете му били жестоко отсечени от тялото и разхвърляни наоколо в различни посоки, все още стискащи оръжия, които проблясвали в слънчевата светлина.

Когато семейството на царя се натъкнало на тази картина, всички приседнали край мъртвото тяло и заплакали. Цариците неспирно удряли гръдта си и се хвърляли върху нозете му: „О, господарю на живота ни, къде отиде!? Как ще оцелеем без теб!?” Нещастните жени, потънали в отчаяние, извили глас във високо ридание. Пороите сълзи, които се стичали от очите им, давали воля на безкрайната им тъга и къпели нозете на царя, а червеният кункум, украсяващ гърдите им, само усилвал интензивната драматичност на цялата сцена. Без да намират вече наслада в изяществото и красотата, цариците разпуснали красиво вчесаните си коси, хвърляйки и късайки скъпите си накити. Сега, когато съпругът им бил мъртъв, те чувствали, че повече нищо няма смисъл. Техният съпруг бил единствената им радост и надежда, и загубата му ги хвърлила в покруса. Воплите им изпълнили всички живи същества със скръб.”

И така, в онези времена специално на царете било позволено да имат много жени  – повече от една. Защото какъв е дългът на един цар? Да осигури наследник за царството. Затова те трябвало да имат голямо семейство. Една съпруга може и да роди мъжка рожба, може и да не успее – затова били необходими повече. Така че не става въпрос просто за сетивно наслаждение. Целта не е харемът, целта са децата.

Но знаете, времената се променят. В онези древни времена мъжете били толкова силни, че можели да се грижат за много жени. Днес едва се справят с една. Само си представете, скъпи мои братя, ако трябваше да се грижите, да речем, за дузина жени. „О, и една ми стига,” нали?

Но опитайте се да вникнете в смисъла – това не е някакъв странен обичай, но такава е била системата на социалната структура. Защото това, което е много важно е, че жените трябва да имат подслон.

И така: „Те се обърнали към мъртвия си съпруг с думите: „О господарю, как можем да понесем да те виждаме в такова състояние? Бог е така жесток! Той ни отне нашата подкрепа и закрила – съпруга ни, който ни бе по-скъп от самия живот. О, господарю на живота ни, съпруже! Сега лежиш прострян пред нас, ти, който някога беше закрилник на целия народ на Ушинара. Преди ти увеличаваше щастието на хората, но днес ги направи най-нещастни със своята смърт. О, закрилнико на земята, велики воине, ти беше най-добрият ни приятел, винаги предан и загрижен за нашето добруване. Как можем да поддържаме живота си без теб? О, господарю, умоляваме те, вземи и нас със себе си, където и да отиваш, за да можем да служим на нозете ти и там.”

Виждате колко били посветени тези жени. Техният обет бил не само за един живот, но и за след това; били готови да умрат със съпруга си. В Индия, Раджастан, има една крепост; когато тя била обсадена, мъжете в крайна сметка решили да се втурнат навън и да умрат, защото врагът бил прекалено многочислен и нямало надежда. А техните съпруги били толкова силни и посветени, че били готови да умрат заедно с мъжете си. В памет на тяхната отдаденост, отпечатъците от дланите им все още стоят на стената на тази крепост. Поставили дланите си в кункум (червен цинобър) и ги отпечатали върху стената. Сега те са гравирани красиво в камъка, в почит на онова събитие.

 

(следва продължение)

[1] продължава четенето от книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

 



Leave a Reply